- Имам чувството, че вървя по Пътя,
от който не искам да се върна.
Последното разстояние, което трябва да измина.
Чувствам се както никога…
И ми се струва, че никой не е изпитвал това.
Искам да мога да го споделя поне с още един Човек.
Дори да е на края на света.
Поне още един!
Единственият, за когото ще бъда Единствената!
Но ти слушаш ли ме изобщо?


- Разбира се, че чух абсолютно всичко!
Красиво е, нали знаеш…

- Красиво е заради теб!
Никога не съм писала така…
Винаги съм била в тая измислена пустиня!
Гордо, носеща името: Наш Свят.
Досега не знаех, че има още един Оцелял в пустинята .
И независимо до кога ще обитаваме този Полюс и това Измерение,
След като сме Заедно ще бъде Оазис. Оазис в Морето. Нали има такива места…

- Ти си всичко красиво.

- И ти. И само за мен. Нали?

- Даже не е уместно да питаш „Дали…?"
Знам, че не смееш, все още.
Не вярваш съвсем. Пазиш се.
Знам, че пътят бе дълъг.
Но знам, че си струваше всяка Секунда от Времето!
За да успеем Точно сега и Именно тук!
Да се намерим.
Тук. Сред пустинята.
Ти и Аз.
Аз - само за Теб!
Ти - само за Мен!
Без Нали? Без Дали? Без Къде и без Кога?
Знаейки единствено Достатъчното!
Знаейки ЗАЩО и КАК!

А това, което откриваме помежду си
носи силата на всички вълни от всички океани, взети заедно.
Силата им, по време на един-единствен Прилив.
За да успее най-сетне да настъпи и Отливът.
Времето, когато Пустините ще се влеят в Океаните.
А може и обратното

Чувствам сърцето си като бомба.
Все едно имам часовников механизъм там.
Който всеки момент ще бъде стартиран,
за да изпълни Лебедовата си песен:
„Обратно отброяване“.

- А това всъщност е потвърждение, нали…
Че съществува Събитие, наречено Съдба.

- Вече не става дума дори и за това.
Доста по-силно изразено е, сега.
Мисля, че се нарича Мактуб, а не Съдба.
Вече имаме различни изразни средства… За съвсем различни неща.
Разполагаме с абсолютно нова Система за комуникация.
Чрез която - Да се разбираме мигновено.

Получихме
Призванието си и сме
Предопределени да
Продължим.

Но трябва да убедим Мактуб, че сме готови.
Готови да забравим човешките Полу-умения, Полу-готовности, Полу-възможности!
Да извадим от себе си всичко Полу-!
Самите ние досега сме били Полу-!
Незавършени…

- Да!
Полу-без теб, полу-без мен.
Затова се чувствахме загубени.
Но вече няма сила, която да те изтръгне от мен.
Не Света, не Съдбата, не Мактуб дори!
Мактуб само ни показа Къде сме и Определи времето.


- Ние сме силата на всичко.
Всичко Неизречено.
Всичко Неописано.
Всичко Нерисувано.
Всичко Непомисляно до Сега.
Няма картина, нито стих, нито друг вид творба,
която да опише, дори и бегло - Целостта, която представляваме. Сега.
Когато се появи в живота ми, така единствена, така истинска, така немислима…
Пишех кърваво, болезнено…

В момента, в който
те открих,
умирах.

- Аз си мисля, че дори Сега - пак да пишеш така,
няма да има по-сладка болка от това… 
И благодаря на Мактуб, че ни даде времето.
Времето, за да се намерим.
Времето, за да се научим.
Какво и Колко…
Аз ти давам Всичко.
Давам ти Себе си.
И Душата си.
И Свободата си.
Искам моята Свобода да си Ти.
Не искам повече да се Ограничаваме в Теми със съмнителна Етика.

- И да споделям всичко с теб, дори говорейки за неща, който може би не искаш да чуеш…

- Не се притеснявай!
Разказвай ми за Всичките неща!
И изобщо не е важно какво искам или не искам да чуя!

Важното сега
е, че вече
Винаги ще мога да те Разбера!