Днес денят ми изгря отдалече,
плисна слънце по моя дувар.
Днес денят ме обича, човече -
дадох хляб на един помияр.

Най-самотното улично куче,
но ме гледа с очите на свой.
А градът изкикоти се звучно:
"Удари го! Смажи го от бой!"

Можех, да. Да го фрасна с тояга;
да го ритам до мръкнало чак...
То е куче и тъй му приляга -
изтребление пълно, до крак!

Имах хляб във ръката си само.
И додето замахвах... Не знам...
Изведнъж натежа като камък,
вкоравен от обида и срам.

И го взех, разделих го на части -
две за кучето, две и за мен.
О, как светна тогава от щастие
този мрачен и никакъв ден.

Залюля ни в едно - половинки,
невъзможна комбина, но хоп -
дадох залък за жълти стотинки,
а спечелих приятел до гроб