Бях малка. После започнах да раста, но детското в мен не умря. Бях малка и пораснах. Мислех, че детското вече го няма, но не е така. Всеки ден някой човек, някъде там, малък или голям, мисли, че е изгубил детското в себе си. Но всеки път той се усмихва. На балона, летящ в небето, на птичките, които пеят, на Мики Маус и Мечо Пух от телевизора или просто от някоя лафка за списания, дори изпитва носталгия за птиците, които отлитат есента. Това, че вече не се люлеем на люлките в парка означава, че сме пораснали, не, че последната частица от детското я няма. Тя не умира току-така. Тя живее с нас или до нас. Живее с нашите деца, с нашите внуци, с нашите племенници или дори с нашите приятели или братовчеди. Детското не умира, когато започнем работа, когато напуснем гнездото или когато сме изморени от всичко. То умира с нас. С последния ни останал дъх, с последната мисъл... Но дори тогава го предаваме на децата си, на всеки около нас. Ние винаги сме малки. Винаги. Независимо дали искаме или не, винаги сме малки. Нека останем такива, защото пораснем ли прекалено бързо всичко друго в нас умира, не само детското и не само любовта към живота... Умира частица от самите нас!