Има хора, които ме имат за близка,
а за мен са толкова далечни, че ми се бяга от тях.
Има хора, които пък бягат от мен,но няма да ги гоня.
Да си досаден е срамно. Бягам.
Има хора, които обичам, а те се променят и стават хора,
които не бих обикнала. Обаче аз ги обичам.
Има хора, на които мога да простя.
Не веднага, но пък бих им простила какво ли не.
Тези хора са моето семейство.
Има хора, до които и да търся не намирам път.
Хора, които оставям за друг път.
Знам, че ще ги отлагам винаги, знам.
Има и такива ,които просто обичам.
Има хора, които ме Вдъхновяват. За прекрасни неща.
За това да бъда добра.
Има други, които ме озадачават.
Не разбирам себе си заради тях.. Или обратното.
Има хора, които мога да доближа и целуна
и други, които не мога да целуна въобще.
Някои от тях – другите, обичам повече от себе си.
И са най-близките ми хора.
Има хора, чието огромно значение откривам,
когато вече ги няма.
Има хора, които искам да ме харесват.
Има хора, които срещам по веднъж и вече са важни.
Не зная защо. Виждам ги как си отиват,
без да сме разменили телефони дори,
губя дирите им, но нямам усещането, че са напуснали завинаги. Нещо ни предстои.
А аз оставам да разбера каква е нашата история.
Понякога чакам завинаги.
Има хора, с които историята ни вече се е случила.
И други, с които предстои.
По-добрите истории, впрочем, са неописуеми.
Сигурно е същото с хората.