Море и скали,любов до безкрая
/ Стоимен Иванов /

Ранната утрин, събужда лъчите.
Погледа нетърпелив е, за магията в небосклона
море и небе, в хоризонта се сливат.
Любовта леко прозира, от безкрайната вечност
С лъчите блестящи копнеят за своята вечност.

Безнадеждно в това утро, вълшебно,
искаш да стигнеш, парадокса далечен.
Усещаш скалите, порязват нозете.
Кръвта не би спряла, ти недей да опитва.

Да жадуваш за вечност, твоя дом там е.
Неусетно, мечтата, там. В Небосвода надежда скрито поглежда.
Където се сливат небесата с морето.
В свой дом да превърнеш, тайно жадуваш.

Морето се движи. Времето бърза секунда след секунда,
като песъчинка в минута, дали последна ще има.
Бездъх и без страх, за вечността ти копнееш.
Очите-магнити към хоризонта се губят.
Мечтата ти скромна, във вечността запечатва силуета,
и история, по чиста и фина, дори от лен и коприна.

Лъчите безкрайно ти галят косите.
Мост. За пътник единствен, те правят небесен..
Златен и светещ.
Поемаш ти крачка след крачка, по свойта пътека.
Към светлината отиваш,и избледняваш дискретно
Край. Ново начало за теб, обвито във вечност.

- Stoimen Ivanov