РЕКАТА

Силна иде водата и горда се лее...
Виждам тъмни върби, потопени до кръста,
и баща ми, останал на двора да сее
с ножче в джоба си дини и пъпеши късни...

Виждам още пазача, който подпира
свойте дрипави мисли с помощта на тоягата
и в просъница даже в полето се взира -
сякаш някоя буца пръст ще избяга.

Колко смърт, колко кал и препречени тръни,
а Реката от чиста по-чиста минава.
Ромоли покрай нечие вечно безсъние,
трополи върху нечия преходна слава.

И отива надолу...Къде ли се влива?
Само спомен ли в моя живот ще остави?
На брега е Душата и тръпне страхлива.
Вътре крехкото Тяло се къпе - за здраве...


© Иван Ненков