Седях там в 3:45. В утрото на Свети Валентин. И ги наблюдавах. Той беше с любимия ми черен шал, сега увит около тялото й. Меките му и топли ръце поддържаха главата й, а часове по-рано галеха бузите ми. Ръцете й бяха в косата му, косата която аз галех в нощите, в които той нямаше настроение. И в 3:45, изплувах от бездната в сините му очи, в която се криех от доста дълго време. Минути по късно, докато се приближаваше към мен поднасяйки ми поредните си извинения, осъзнах всичко. Той беше просто един бездомник, който обичаше да пренощува в различни сърца. И се питах: Как убих себе си, за да дам живот на една илюзия, на едни сини очи. Но той не беше тръпка или чувство, той беше нестихващото желание да усещам тембъра на гласа му докато се смее, вкуса му в сутрешното си кафе, да заспивам наелектризирана всяка мрачна нощ до спокойното му тяло. Да усещам типичния мирис на любимия му парфюм в завивките, в стаите, по тялото си. Той беше самата любов с нрава на дявола с крива усмивка и живи вълни в очите. Ах, тези шумни и неспирни вълнения в тези красиви очи. Поглъщаха ме и ме изхвърляха в реалността. Бяха студени или топли, но винаги бурни. Не можех да плувам в тях, никога не бих успяла. Но, да го вземат дяволите, обичах този бездомник и океана му. Моля те, погълни ме пак за да забравя и да спре да боли.