Тя често не ми се обаждаше с дни, затваряше се у тях и не излизаше докато не приключи с поредната книга. След това ми звънеше развълнувана и ми разказваше всичко, всеки един детайл. Винаги ставаше дума за книгите, всъщност. Звънеше ми в три през ноща и плачеше, пишеше ми отделно съобщение при всеки един момент, в който сърцето й трепнеше докато четеше. Скоро започнах да изключвам телефона си и да не отговарям на съобщенията й. Спрях да чета всекидневните писма, които пущаше в пощата ми, избягвах я за да си спестя поредната книга. И скоро, тя си тръгна. Сега ми се иска да бях отговорил на всички съобщения и обаждания. Иска ми се да я изненадвах понякога с писмо от мен, иска ми се да й казвах колко много я обичам в три сутринта, когато е съсипана а на мен ми се спи. Иска ми се да не бях я отпращал, иска ми се да я бях зарадвал като прочета любимата й книга. Иска ми се да й бях дал това, които заслужава. Защото знам, че тя си тръгна и като един мираж, повече никога няма да я видя. Никой няма да ме обича, да ми пише, да ме цени, да ме радва, да ме желае като нея. Иска ми се, да можех сега да й дам всичките писма, които писах за нея. Виждаш ли, любов ? Колко много ме промени липсата ти, сега моля те върни се.