Автор: Елена Караиванова


За много от нас приятелството е свещено. Обичаме приятелите си, ценим дълбоко хубавите моменти с тях, търсим в тяхното общуване подкрепа за душата, когато сме тъжни и сломени. Готови сме за тях да тръгнем навсякъде и по всяко време.

Понякога става така, че те си тръгват от живота ни. Бавно и постепенно се изплъзват или внезапно хващат бързата лента на някоя друга магистрала...

Понякога знаем точно какво е породило това. Хората се събират при определени обстоятелства с някаква давност и когато тя изтече, пътищата им полека се раздалечават.

Но какво става, когато от живота ти си тръгнат важни за теб хора от дълго време? Хора, които обичаш и на които държиш? Можеш ли да ги спреш? Нужно ли е да го правиш?
Мисля, че не.

Хората идват в живота ни, помагат ни да научим някои уроци, понякога просто са ни опора в много тежки моменти, извървяват с нас трудния път през тъмната нощ до зората, и после си отиват. Понякога ние сме с тях, за да им помогнем да осъзнаят силата и смелостта си, и да продължат пътя си... без нас.
Задаваме си въпроси, търсим отговори и вини, позволяваме на болката и обидата да завладеят огромно пространство в нас и се оставяме на тъгата...

А какво би било да кажеш на човека: "Благодаря ти! За всичко, което ми подари от себе си! За времето, за подкрепата, за споделянето, за всеки път, когато си ме накарал да се замисля; за всеки полет, в който си ми дал крила; за всеки път, в който си звъннал случайно и си усмихнал деня ми; за сълзите, които сме изплакали заедно; за смеха, в който сме се къпали... За всички палатки, които сме опънали; за всички залъци, които сме поделили, за пиенето, което сме изпили; за огъня, който сме палили, за музиката, в която сме плували..."

Благодарността е прегръдката, която те спасява от тъгата. Чувството, което чупи собствените ти вериги и ти връща свободата. Изпраща стопени в пространството всички нелепи въпроси как и защо, и ти оставя чистата радост от скъпоценния спомен.

За някои хора приятелите са просто някакво обкръжение, с което споделят част от битието. Без силна емоция. Те нямат потребност от здрави връзки с никой. В някаква степен са си самодостатъчни. Следват пътя на душата си и са щастливи, който и да пресече пътя им. Пият по едно, разказват си някоя мъдра история, правят бизнес или просто хубав разговор.

За други - приятелите са като част от тялото. И загубата им причинява болка.

От които и да сте, всички търсим нещо. Търсим отговорите за смисъла да сме на тази земя, търсим щастието, търсим покой, търсим хармония, някои търсят престиж и влияние...

И всички имаме хора край себе си. Без значение как ще ги наречем, е хубаво да им благодарим за всичко, което са ни дали! Да благодарим с любов и благословия!

Да се усмихнем и да завием зад ъгъла, за да проверим кой ни чака там и какво е дошъл да ни каже...