Имало преди много години голямо ябълково дърво. Едно малко момче обичало да си играе на него всеки ден. Катерело се до върха му, ядяло ябълките му, почивало си под сянката му. То обичало дървото и дървото обичало момчето да идва при него.
Минали години, момчето пораснало и вече не идвало толкова често.

Един ден момчето отишло при дървото, но изглеждало тъжно.
- Ела да си поиграеш с мен – казало дървото.
- Аз вече не съм дете и не си играя с дървета – отговорило момчето. – Искам играчки, а за тях ми трябват пари.
- Съжалявам, но не мога да ти дам пари. Ако искаш, можеш да откъснеш ябълките ми и да ги продадеш. Така ще имаш пари.

Момчето се оживило. Набрало всички ябълки от дървото и било щастливо. А после дълго време не се върнало. А дървото останало тъжно и самотно.

Един ден момчето, вече пораснало, дошло отново. Дървото се зарадвало от сърце.
- Ела да си играем.
- Нямам време. Трябва да изхранвам семейството си. Имаме нужда от къща. Можеш ли да ми помогнеш?
- Съжалявам, но аз нямам къща. Но би могъл да отсечеш клоните ми и да ги използваш, за си направиш свой дом.

Мъжът отсякъл всички клони на дървото и си тръгнал щастлив. После пак дълго време не се появил. Дървото си стояло самотно и тъжно.

Мъжът се върнал през един горещ летен ден. Дървото било изключително щастливо да го види.
- Ела да си играем!
- Остарявам. Искам лодка, за да си почина. Можеш ли да ми помогнеш?
- Използвай ствола ми, за да си направиш лодка. С нея ще пътуваш надалеч и ще бъдеш щастлив.
И така, мъжът отсякъл дървото, за да си направи лодка. Отплавал с нея и дълго не се появил.

Дошъл едва след много години.
- Прости ми, момчето ми. Вече нямам нищо за теб. Ябълките ми свършиха...
- Няма проблем, аз и без това нямам зъби да ги ям.
- Нямам и стъбло, по което да се катериш.
- Твърде стар съм за това.
- Настина нищо не мога да ти дам. Само един пън ми остана – казало дървото със сълзи на очи.
- Нищо не ми трябва. Искам само място, където да си почина. Уморих се след толкова години.

- Добре! Един стар дървен пън е чудесно място за почивка.

Мъжът седнал, а дървото се усмихнало щастливо през сълзи.

Това всъщност е историята на всеки от нас. Дървото са нашите родители. Когато сме малки, ние обичаме да си играем с мама и татко. После порастваме и ги напускаме. Идваме при тях само, когато нещо ни е нужно или когато сме в беда. Но каквото и да става, родителите ни ще бъдат наша опора и ще направят всичко, за да бъдем щастливи.

Може би мислите, че момчето е било жестоко с дървото, но всички ние се отнасяме с родителите си по този начин. Приемаме ги за даденост. Оценяваме всичко, което правят за нас, едва когато е вече твърде късно.

Джериес Авад, из „Скритият дар"