Aвтор: Вили Терзиева


Празникът на славянската писменост и култура е зад ъгъла, а Кирил и Методий надничат от там с любопитство. Интересно, къде са четящите млади хора?! „Може би играят на криеница?" – решават двамата братя и тръгват да ги търсят. Явно добре са се скрили, защото на пръв поглед не се вижда нито един.

Доближават се с интерес към групичка младежи, седнали в най-близкото кафене.
„Ще си поръчам оная, синята рокля, дето я гледахме снощи в сайта. – Стига бе! Тя изобщо не е ФешЪн. Ще приличаш на някоя баба." – дочуват те и трескаво се питат, кога точно са вмъкнали в езика думата ФешЪн . А изказването от другата маса „Избрах си най-яката прическа! Много е куул. Направо ще избия рибата с нея." направо ги оставя без думи.

Тъжно, но факт! Все пак езикът не може да стои изолиран и в ерата на интеграцията е редно и той да се приобщи към своите латински съседи.
Търсенето на млади хора с книга в ръка продължава.

Най-накрая попадат на първите любители на словото – мъж, около тридесетте и млада жена, забили нос в някакво четиво без корици, без страници, но все пак буквите си личат – същите онези, създадени от тях.

Явно читатели все още има, но по всичко личи, че са застрашен вид и за да ги зърнеш, трябва добре да се поразтърсиш.
Обиколката им ги отвежда до парка. А там, на една пейка, деца пишат трескаво на някакъв нов вид хартия, без пера и без... как му се викаше на онова новото изобретение, което замени перото... Ах, да, химикал!

Решават да хвърлят един бърз поглед върху написаното:
„Go6o dovechera shte se razbiem"; „Ти си Улигофрен"; „Баси тъпака си, да неЗнаеш кАде се намира Очилището" ; „Ти сИрЬозен ли си?"; „В молЪТ имаше голямо намаление на блузиЙ, от ония готините"...

Четат братята доколкото могат и се питат, те ли са забравили езика или са попаднали в някаква паралелна бАлгария, която не може да изрази, а какво остава да напише правилно мислите си. И тук друг един плашещ въпрос изниква в умовете им: „Има ли изобщо тази модерна бАлгария мисли собствени, а не чужди – дочути /а не разбрани/ и дотолкова повтаряни, че накрая сама е повярвала, че са нейни?!"

Стоят двамата братя и се чудят: „За какво ни беше да се трудим толкова, да я измислим тази Глаголица, а след това и на Климент да създава Кирилицата, като очевидно нашите Юруди са могли да се оправят прекрасно и с латиница?!"
Тъжно е, че толкова труд е хвърлен на вятъра.

А те продължават... Минават покрай паметника, който са им издигнали пред Националната библиотека и си мислят: „Ето на това място, само след няколко дни, ще се поставят венци. Но колко от поклонниците ще пристъпят прага на библиотеката?"

Май вече нямат работа тук. Изглежда, че в това ново време те не са нищо повече от един паметник, а делото им, грижливо пазено и обогатявано повече от единадесет столетия, е просто поредният лавров венец от древността, с който съвременните бългъри да се похвалят пред чуждестранните си гости, заявявайки гордо: „И ний сме дали нещо на светЪ!"

Стигнали до ъгъла, от който тръгнаха, Кирил и Методий хвърлят за последно поглед към своите наследници и поклащайки глава, въздишат: „Докъде са я докарали"...