Жена на 58 години
08.12.1960
София
Омъжена
За мен: Не съм на възраст, в която несъзнателно да върша глупости. Аз съм на възраст в която ги върша съзнателно и с удоволствие. Аз нямам психични отклонения. Те си имат мен. И са ужасно горди от този факт. Понякога взимам такива решения, че бръмбарите в главата ми стават прави да ми ръкопляскат! Как да ядосаш една жена?!? Изчакай я да се приготви за излизане, да се гримира, облече и т.н. и я питай: "Ти сериозно ли ще излезеш така?" После Бягай!!! В края на тунела винаги има светлина ... дали от слънцето, дали от идващият влак ..... Женското - "Готова съм след 5 минути!", е като мъжкото - "Прибирам се след 5 минути!" Кой хлопа в този ранен час? - Дъската ти! - отвърна глас... Търся си нов ангел хранител. На моя не му издържаха нервите! Казват ми, че държанието ми не отговаряло на възрастта ми.Ми аз откъде да знам как да се държа?!? За първи път съм на тези години!!!! Ако в очите на жената има искри, значи бръмбарите в главата й празнуват нещо!!! Понякога пиша и сериозни статуси. Приемайте ги като временно умопомрачение!!! Бъди себе си! Откачалките също ги обичат!!! - Търся някой да ми заеме 20 000 лв. за известно време. Ако не му ги върна, няма да ми дава повече!!! Така... Кой остави чувала с идиоти развързан?!? МОЖЕШ ДА МЕ УДАРИШ С ИСТИНАТА, НО НИКОГА НЕ МЕ СЪЖАЛЯВАЙ С ЛЪЖА! ДЖАК НИКЪЛСЪН ... И ДА ЗНАЕТЕ, ЧЕ ПОНЯКОГА САМО ЛУДОСТТА КРЕПИ ЗДРАВИЯ РАЗУМ!...Начииии! Винаги казвам... Това да имаш шашава майка, изгражда харакера!...

Блог

Отново да се влюбя във тебе - Христо Фотев за любовта

Всеки от нас се е влюбвал, обичал е от цялата си душа и сърце. Мнозина са се опитвали да намерят подходящите думи за любовта и да я излеят на белия лист под формата на стих. Поезията винаги докосва най-фината струна на човешката душа! Насладете се на няколко стихотворения на брилянтния Христо Фотев, посветени на любовта.

ПОЗВОЛИ МИ ДА МИСЛЯ ЗА ТЕБЕ ...

Позволи ми да мисля за тебе.
Да си спомня за тебе.
Отново
да се влюбя във тебе.
Бъди ми
и жена, и сестра.
Аз не мога.
И не зная защо, но не мога
да приема, че всичко е просто
акробатика някаква в тъмни
и самотни квартири. Самотна
и звънтяща възбуда, с която
ме измамва коняка... Лъжа е
и оркестъра, който засвирва,
и ръката, която ме търси,
и жената, с която аз станах
и танцувах туист... Аз не мога
да живея без кратките срещи
по крайбрежните улици. Просто
да потъна в дълбоката сянка
на дървото, което се вслушва
в гласовете ни... Колко е смешно.
А е страшно, когато те няма
под дървото, което забрави
гласовете ни, смешните думи
и прекрасните думи, които
ти отнесе със себе си... Мила.
Позволи ми да мисля за тебе.
Да се влюбя във тебе.
Отново
да повярвам във тебе.
Бъди ми
и жена, и сестра.
Съществувай!
Неизвестно с кого -
съществувай!

И си спомняй за мене понякога.

ПОНЯКОГА ПО-МНОГО СЕ ОБИЧАХМЕ ...

Понякога по-много се обичахме,
понякога по-малко, а понякога,
когато ти заплакваше в ръцете ми,
живота ми приличаше на щастие.
Луната мълчаливо ни преследваше.
Рисуваше телата ни по пясъка.
Ний правехме какво ли не - понякога
наистина приличахме на влюбени.
Но пясъка изтече от косите ни
и се завърна помежду ни въздуха.
Естествено е във такива случаи
усмивката ми малко да е стъклена.
Естествено е във такива случаи
усмивката ми малко да е стъклена.
Естествено е да потърся хората.
Да се разтворя в тяхното съчувствие.
Да им изплача болката си с някакво
забравено и скрито удоволствие...
(Аз мога да разплача и дърветата,
и птиците и бронзовите бюстове,
но докага ще ни сближава болката
и много ли е трудно да сме искрени?)
И затова ще се усмихна някак си.
Усмивката ми ще е малко стъклена.
Уплашено ще питам - и безмилостно
луната и дърветата, и себе си,
наистина ли ние бяхме влюбени?
Наистина ли ти си мойто щастие,
или в нощта приличаше на щастие?
Тогава ще напиша неочаквано
най-истинското си стихотворение,
най-хубавото... Като тебе
хубаво.

И толкова далечно - като теб.

ВЪЗХВАЛА НА ЖЕНИТЕ

Жени, вий идвахте срещу ми!
Как стъпвахте! Аз бях готов!
Готов бях за живота и думи -
узрял за вашата любов...
Срещу ми - с някакво метежно
мълчание, с камбанен звън...
Как страшно светеха - и нежно -
гърдите ви от сол и сън!
Как остро в гърлото ми - мощно -
трептеше крехкият ви смях!
Със всяка фибра - денонощно
ви любех, страдах и живях!
И бягах аз в нощта, разбила
лицата ви - но всеки дъжд
ви блъскаше със страшна сила
в живота ми на странстващ
мъж!
Обичам ви - и в нощи тъмни,
и в светли дни, обичам аз
ръцете ви, бедрата стръмни -
тревистия ви тъмен глас!
Докрай - през всичките сезони
и възрасти... Ах, как блестят
коремите ви - златни брони
срещу самата моя смърт!

И всичко - дрехи, нокти, бреме,
прически, накити и срам,
и страх, и смелост - дълго време
съм бил моряк, войник и сам!
О, страшен мъжки свят - и силен!
Казармен, униформен свят!
Метален, стъклен и мастилен...
Умирам аз без вкус и цвят
и викам яростно - спаси ме!
И вий - коя? Не помня аз!
Приемахте вий мойто име
във своя милосърден глас!
И моя страх... За да изтрая,
вий бяхте и вода, и хляб!
Мълчете - всичко ще призная -
аз бях по-груб, по-лош, по-слаб -
мъж винаги... Благодаря ви
за всяка милост и живот!
Живейте вий! Бъдете здрави!
И хубави... Вървете вий
докрай през всичките сезони
и възрасти... И да блестят
коремите ви - златни брони
срещу смъртта на този свят!
Жени, вий идвате срещу ми!
Как стъпвате! Не съм готов...
Забравям всичките си думи
и онемявам от
любов!
Трябва да сте регистриран потребител, за да коментирате.
Можете да се регистрирате ТУК.