Вълкът е ранен и бавно умира,
не спи, не яде и болка го мъчи.
Любовта го убива, трели извива,
мракът жесток е , денят е коварен,
времето бавно върви, но не спира.
Вече е вторник - надежда не вижда...
Надежда е име , а не просто дума,
име, което му носи мъка, тъга ….

Вълкът е ранен и бавно умира,
живее във плен на дума красива...
Обичам те - бе дума щастлива,
мечти му донесе и вяра, и ден.
Събуждах се в плен на нещо красиво
живеех, мечтаех ,бях запленен.
Имах любов, имах и чувства,
имах мечти и свят тъй красив,
мечтаех и бързах към своята любов.

Но…лъжата ме спъна , попадах в капан…
Капан на безвремие, на дръзка измама,
А Любовта ми твърдеше, че няма измяна!
Да дишам спокойно и без да се мъча.
Но болката силна направи ме звяр,
разкъсах капана , направих си рана ,
сега съм ранен, без вяра , без сила във мен.
Вълкът е ранен и бавно умира.

Вълкът е ранен , не може да бяга ,
живее във плен и чака, не пада ,
не диша, не стене , а просто стои,
стои и усеща как много боли….
От топлите дни спомен го храни ,
когато твореше и тихичко спеше...
”Добро утро , Любов!”, му даваше сила,
”Обичам те , слънце!”, туй бяха криле...
Криле към мечта тъй светла , красива
кафе със любов и усмивка тъй мила.

Има проблем, не един , а стотици…
Кръвта му изтича , не диша, не стене…
Ще дойде деня, след него нощта…
”Кога ли ще свърши?” , се пита
и моли-„Дано да е скоро!”.

Спомен го стряска, пробужда, разтърсва
и раната бликва със сила , не спира...
Болката трови , не пуща , не пита,
нека го смачка- туй е награда!

Очите отварят се бавно, но сухи,
поглежда напред , но вижда разрухи.
Затваря ги бавно дъх да поеме
и спомен нахлува, душата му стене.
За минали дни, за бяг из полето
летеше, ловеше и имаше хъс.
Намери бърлога и вълчица красива,
намери уют и смисъл , и воля.

Намери жена с очи на вълчица,
намери мечта и за малко вълче.
Но хищници много и старата вълчица
с гняв и упорство любовта му отне.
Объркана младата дива вълчица,
душата си сви и наказа с лъжи.
Отрече своето щастие, своите мечти.
Не смее да пита, не смее да види ,
не иска да вярва във своите мечти!

Животът е тъмен с неясни следи
за бяг из полето и тъжни мечти.
Има ли сили Вълкът да живее?
Има ли сила кръвта да се спре?
В мърша Вълкът се превръща
и гние, и поглед бавно отвръща.

Бавно се вдига , поглежда-
има ли кой да протегне ръце,
има ли кой да прошепне:
”Не падай, не страдай,
недей да лежиш в полето,
където е пълно със змии,
змии отровни и толкова жадни!”
Кръвта се съсирва и раната гние
денят си отива,но Вълкът не заспива...

Автор: Вълкът