Седят. Мълчат. Очертава се поредната делнична, снежна вечер. Нямат какво да си кажат, защото нищо не ги свързва. Освен едно - някакво си брачно свидетелство, с избеляло от времето мастило.

Докато приготвя вечерята чува дежурното, лишено от емоция ''Как си скъпа? ''Как мина денят ти?'' но не му обръща внимание. Защото ненавижда обръщението ''Скъпа''. Струва й се фалшиво. Денят е бил дълъг и тя изключва от заобикалящата я реалност. Копнее, изтъкана е от копнежи между впрочем, но в случая копнее за гореща вана, с много пяна и аромат на черни орхидеи. Те възбуждат сетивата й до краен предел, изопват ги и и изпълват със светлина и свежест.

Обляга се на меката мебел и за кратко затваря очи, дава си време за отдих, една мъничка глътка спокойствие. И му се наслаждава, защото си е лично нейно. И отново мислите й отлитат нанякъде-към черните орхидеи може би. Или в един друг паралелен свят - далеч от този. А душата й е разкъсана на хиляди парченца, които летят навсякъде. Прилича на сребриста снежинка - красива, лека, изящна. А нощта навън искри в бяла мараня. Налягат я и мисли за любов - силна, сладка и много истинска. Осезаема и дълбоко пожелаванa.

Внезапно я обзема порив. Влудяващ порив. Да си тръгне. Да остави всичко. Да остави него. Без съжаления и обяснения. Просто да следва пътя си и повика на душата си. Скача от дивана трескаво и под учудения поглед на мъжа нахвърля някакви дрехи в една чанта. Не казва нищо. И той не казва нищо. Мълчат. Казали са си всичко. Изчерпали са се от съдържание. Той стои като вцепенен, но няма силите да помръдне нито да я спре.

Тя се чувства свободна и просто си тръгва.

Натиска газта по заснежените булеварди и слуша Клептън. Високо! Тази вечер първата, в която не се преструва от много време насам. И е себе си! Отива там, където е пожелавана, поискана и обичана. Там, където е Щастието!

Автор: Пепи Гърбучева
Снимка: Thinkstock