Вчера имах един миг на стъписване от тишина... Знаех, че селцето лека- полека се стопява: самотните къщи се увеличават, край тях и буренясалите дворове, в които дърветата продължават да цъфтят и да дават плодове, без да има кой да им се порадва... По обед отидох да налея вода от каменната чешма, която от детството ми поеше всяка жива твар, мало и голямо, спряло да отдъхне и да утоли жажда. Един от металните чучури беше замлъкнал, водата от другите два продължаваше да блика бистра и студена, но ме порази тишината наоколо. Нямаше я детската глъчка, нямаше ги крякащите патици, които непрекъснато гонехме, за да не размътват водата, нямаше ги тънконогите кончета, които пръхтяха, надвесени току над водата... Циментът беше чист, нямаше пухкави пачи пера, кални следи от животни и хора, тревата беше избуяла и настъпила почти до лаканите, препълнени с вода.
Един свят безвъзвратно си отива. Жалко ...