Любовта на вятъра
(приказка)


Вятърът се събуди.Беше задрямал в клоните на едно дърво.Огледа се и тишината му се стори толкова подтискаща.Хвана се на един клон и се олюля на него.После се засмя и се свря отново в клоните.
В мисълта му се появи образът на Мая.Неговата Мая.Да,тя беше човешко същество, просто- момиче.Но тя не беше обикновено момиче,дори само затова,че вятърът я обичаше.Толкова много я обичаше!Летеше след нея,както послушните кученца тичат след стопаните си.Спираше при нея до скамейката в парка.Галеше черните ѝ къдрици.А нощем сядаше на прозореца ѝ и я гледаше прехласнат,докато спи.Сутрин пак той първи целуваше ясните ѝ сини очи и тайно отпиваше от чашата ѝ ароматно кафе.
Да,той я обичаше!Но Мая не знаеше това.Тя чувстваше присъствието му,но нямаше представа,че и вятърът може да обича.А любовта изгаряше гърдите му.И колко много го болеше,когато я види,потънала в прегръдките на приятеля си!В такива моменти вятърното му сърце се изпълваше с гняв и разочарование.Искаше му се да грабне това момче със силните си ръце и да го отнесе някъде много далече.Но не смееше.Знаеше,че така ще причини болка на Мая.А не искаше тя да страда.Искаше да бъде все така щастлива и усмихната,въпреки че радваше друг с усмивката си.
А болката беше толкова силна,че той не можеше да овладее гнева си.Политаше високо във небето,после се завърташе в кръг и се спускаше отново надолу.Огъваше стволовете на дърветата,вдигаше прах,замеряше случайните минувачи.После сядаше изнемощял в тревата и заплакваше.
Толкова я обичаше!Толкова искаше да ѝ се покаже,да ѝ разкрие чувствата си.Но се страхуваше.Страх го беше,че Мая ще отхвърли любовта му и така ще го боли повече.Сега поне имаше в себе си една малка надежда,че някога тя ще бъде негова.
... Вятърът полетя и клоните на дървото,на което беше седял,се разлюляха.Но той не обърна внимание на това.Искаше по-бързо да отиде в парка,за да види Мая.Копнееше да обгърне с длани крехките ѝ рамене.
Но Мая я нямаше в парка.Влюбеният вятър прелиташе от скамейка на скамейка, оглеждаше всяко местенце,но никъде не я видя.Нямаше го и приятеля ѝ.Летящият мъж се отчая.Приседна на една скамейка и зарови лице в дланите си.И тъкмо тогава дочу зад себе си ридания.Обърна се и видя Мая седнала до едно дърво.Неговата Маичка!Как не я беше забелязал?!Тя плачеше!Сякаш някаква буца заседна в гърлото му.Не можеше да я гледа така тъжна.Трябваше да я успокои.Да,той ей-сега щеше да ѝ се покаже.Тя щеше да го види.Най-после щеше да ѝ разкрие чувствата си.
Вятърът се приближи до девойката,сложи длан на рамото и ѝ прошепна:
- Защо плачеш,Мая?
Тя вдигна към него сините си очи,пълни със сълзи и също попита:
- Кой си ти?Откъде знаеш името ми?
- Аз съм вятърът- отвърна той.- Знам всичко за теб...А ти защо плачеш?
Мая заоглежда с любопитство мъжа срещу себе си.Пепелявата му дълга коса небрежно се сипеше по раменете и гърба му.Очите му бяха тъмни и горещи и в тях тя видя някакво чувство,някакъв пламък,който никога досега не беше виждала.Момичето почувства,че има доверие на този мъж,въпреки че никога преди не го беше срещало и,без да се замисли заобяснява:
- Приятелят ми не ме обича вече.Той обича друга и сега е с нея.А мен ме остави тук сама.
- Но ти не си сама- усмихна се вятърът и я целуна по косата.- Не си.Аз съм с теб.И те обичам!Много те обичам!
Девойката го гледаше,без да откъсва поглед от него.Нима и вятърът можеше да обича?Не беше ли той студен,груб и жесток?Не,не беше такъв.Мая знаеше,чувстваше,че хората имат твърде погрешна представа за него.Той беше огнен,нежен,красив.Той я обичаше!Само нея!В този миг тя почувства,че е най-щастливият човек на земята.Вятърът, този волен скитник,беше дошъл тук,при нея,за да ѝ каже,че я обича!
- Ще дойдеш ли с мен,Мая?- стресна я гласът му.- Ще те отведа в най-приказния палат.Ще бъдеш господарка на сърцето и живота ми.Сутрин ще ставам рано и ще литвам по света,а привечер ще се връщам при теб и ще ти нося най-чудните подаръци,събирани от далечни земи.Ела,Мая!Ела с мен!
Мая кимна и подаде ръка на летящия мъж.Той я взе в прегръдките си и полетя с нея високо,високо в небето.

* * * * * *

Вятърът отведе своята любима в един далечен красив палат.Толкова я обичаше! Искаше тя да е щастлива.Галеше черните ѝ къдрици,целуваше нежното ѝ лице,гледаше, затаил дъх,ясните ѝ сини очи.Всеки ден обикаляше на длъж и шир земята,за да открие най-красивото цвете за своята Мая.
Но тя не беше щастлива.Очите ѝ бяха помръкнали,красивото ѝ лице беше потъмняло. Той знаеше,че тя е самотна,че страда.И го болеше.Много го болеше!Но не можеше да я остави да си отиде.Не искаше да я изгуби.Много,много я обичаше!
Една сутрин вятърът излезе по-рано от обикновено.Литна над света- над гори и планини,морета и реки.Не,този път той не търсеше цвете за любимата си.Искаше просто да остане сам,да помисли.И през нощта не се прибра,както обикновено.Седна на брега на морето и му заговори:
- Кажи ми,братко,какво да направя?Моята Мая е нещастна,а аз я обичам.Кажи ми,как да върна радостта в сърцето ѝ?
- Не зная,ветре- отвърна морето.-Аз стоя от векове на това място,а ти хиляди пъти си обикалял света.Виждал си толкова много хора- щастливи и нещастни,обичащи и мразещи.Ако ти не знаеш как да постъпиш,откъде да зная аз?...
На сутринта вятърът се върна в двореца.Взе любимата си в прегръдките си и я понесе към онзи далечен парк,от който я беше взел преди време.Да,нейното място беше там, това беше нейният свят.Той я обичаше!Толкова я обичаше!И точно затова трябваше да ѝ върне свободата и щастието.
Остави я в парка,целуна за последно черните ѝ къдрици,погали нежното ѝ лице и отлетя.Върна се при своя палат и се развилня.Плачеше и чупеше прозорците,къртеше камък по камък стените.Спря се,чак когато от двореца не останаха дори основите.Той знаеше,че никога вече няма да се върне на това място.Но трябваше да е сигурен,че човешки крак няма да пристъпи прага на този замък.Никой няма да види мястото,където той беше толкова щастлив със своята любима.Никой няма да докосва онова,до което се беше докосвала Мая.
Оттогава вятърът-скитник обикаля навред земята и няма нито дом,нито някой,който го очаква.Понякога си спомня за красивите сини очи на своята Маичка и става нежен,гали с пламенни длани цветя,треви,дървета.Друг път в паметта му изплува онзи миг,в който се беше отказал от нея.И тогава отново го обхваща онзи гняв,с който беше разрушил своя замък.Спуска се разярен и чупи,руши всичко,до което се докосне.А понякога се връща и сяда,както преди,на прозореца на Маината стая и я гледа прехласнат,докато спи.Но не смее да се доближи до нея,защото се страхува,че ще я грабне и пак ще я отнесе далече със себе си.Толкова я обича!
Елена Дамянова