ЗАЩО, КОГАТО ХОРАТА СЕ КАРАТ, ТЕ ВИКАТ?

Веднъж старец попитал своите послушници:
-Защо, когато хората се карат, те викат?
-Затова, че губят спокойствие,- казал един.
-Но защо да викаш, ако другият човек се намира край теб? С него не трябва ли да се говори тихо? Защо да викаш, ако си разсърден?
Послушниците предлагали своите отговори, но нито един от тях не задоволил аввата.
Накрая старецът обяснил:
-Когато хората са недоволни един от друг и се карат, техните сърца се разделечават. Затова, за да преодолеят това разстояние и да се чуят един друг, на тях им се налага да викат. Колкото по-силно се сърдят, толкова по-силно викат.
А какво става, когато хората се влюбят? Те не викат, напротив, говорят тихо. Защото техните сърца се намират много близо и разстоянието между тях е съвсем малко.
А когато хората се влюбят още по-силно, какво става?- продължил старецът.- Не говорят, а само шепнат и застават още по-близо до своята любов.
Накрая дори шепненето им става ненужно. Те само гледат един към друг и всичко разбират без думи.
Така става, когато редом са двама обичащи хора...
Та ето, когато спорите, не позволявайте на вашите сърца да се разделечават едно от друго, не произнасяйте думи, които ще увеличат още повече разстоянието между вас. Защото може да дойде ден, когато разстоянието ще стане така голямо, че вие няма да намерите обратния път.
Тази притча за сърдечната близост е дълбока и очарователна. Тя ни напомня, че когато говорят устата, говорят и сърцата. Диалогът на сърцата определя думите на устата... Животът на сърцето и е истинския действителен живот.