Жените винаги имат високи очаквания. Днес се навършват четири години, откакто любимата ми се отдаде за пръв път. Искам да я изненадам с тържество. Сутринта изтъргувах една Дачия и сега съм свободен, тя е на работа. Изчистих(счупеното носи късмет), изпрах каквото ми падне(не намерих праха и сложих препарат за нужник – сякаш има разлика), прострях(терасата изглежда, все едно у нас има циганска сватба), обирах паяжина(ще купя нов полилей), измих една чаша(превързах се) и пих бира. Интересно защо, когато леем плоча в къщата на някой приятел или поправям колата, се измъквам без драскотина, а реша ли да помогна в домакинството съм целият в рани. Оправих леглото, но без да разбера, съм заспал връз него. Следобед продължавам. Ще готвя палачинки за вечеря. Поради горчивия ми опит с баницата(ползваме я за дъска да си режем мезета) съм много предпазлив. Осъзнах, че ако си правя салата за ракията, никога няма да се порежа, но тръгна ли да кълцам зеленчуци за нещо друго, кръвта ми ще се лее по плота. Котката Ивелина вижда, че влизам в кухнята и моментално спринтира в най-далечния край на апартамента. В бързината се пребива в някои от мебелите, но макар и натъртена, успешно излиза в нелегалност. Всичко е толкова чисто. Грижливо подреждам продуктите и сечивата. Не мога да ползвам миксера, защото е скрит. Отварям лаптопа на работната маса. Чета рецепти. Струва ми се, че дори произволно избран бобър, ще се справи с палачинките – толкова е лесно. Сипвам нужното количество брашно в голямата купа. Помирисах го да не е развалено... и тогава... кихнах. Целият съм бял, а в края на очите ми се образува тесто. Измивам се. Още брашно. Вода. Прясното мляко пада на бучки, но сигурно такъв му е моделът(някакво здравословно може би). Яйцата чупя на мивката и в шепа пренасям до масата – пода не се цапа много. Има и черупки, но те са полезни при болка от обувки и други болести. Разбърквам. Слагам олиото да се загрее. Пуша, ходя насам-натам, сипвам си една малка... чудя се дали е готово. Това се проверява, като му ливнеш малко вода отгоре... Майкоо... Гейзер – всичко фъщи, а моя милост крещи. В огледалото лицето ми изглежда сварено. Не се отказвам. Първата ми палачинка прилича на голям хляб. Втората е по-добре. Сега ще я обърна във въздуха като кулинарите. Оооопп... метнах и тигана. Същия издрънча в тавана и право върху лаптопа, гледам как последния се пържи. Трудно се предавам – олио, подгряване, гейзер, нова смес, подхвърляне... сега пък я няма. Оглеждам се наляво-надясно, палачинката изчезнала. Проверявам горе... да залепнала е на тавана. Същият вече съвсем на нищо не прилича. Забърквам гипс и майсторски го измазвам. Четвърти последен опит – Бог ми е свидетел – от тук палачинка ще излезе. Много бавно става... и тоя тиган що натежа така... след малко разбрах – объркал съм съдовете и сега пека гипсовата смес – сготвил съм плочка. Ключалката превъртя. Тухлите на вината ме затрупаха. Годеницата ми стоеше пред кухнята, а Ивелина я гледаше като майка спасител. Стълба, разсипано олио, черупки, кално брашно, пържен лаптоп, посуда, бинтове и катастрофа. Нора се промъкна през отломките. Целуна ме с божествените си устни(даже малко език ми пусна) и рече: „Не се безпокой, Кольо, знам, че си искал да ме изненадаш. Отиди да погледаш мач на телевизора, бира ще ти донеса, а аз ще оправя тук. Почини си, нали помниш, че утре идват шефовете ми от Германия и сме канени на вечеря в оня ресторант – най-сетне ще облека красивата бяла рокля „Версаче”, дето ми я прати вуйна от Щатите. Сложила съм я в пералнята, до утре вечер ще изсъхне. Толкова съм щастлива.” Мъжка сълза тупна на пода... сетих се за прането. Казах и че съм свършил тая работа, а на терасата има мишка, та да не излиза. Тази нощ в леглото раздадох всичко от себе си...