Тихо капят си листата
в есенния мрачен ден.
Там нейде близо до реката
стои едно момче сломен.

Дъждът започва тихо да вали,
умело скрива мъжките сълзи.
Сълзи горчиви за една любов,
разбита на парчета от света суров.

Живя момчето в радост и с мечти.
Че влюбен бе той
влюбен до уши в
едно момиче с къдрави коси.

Любовта им бе голяма,
бе взаимна, неизмерима.
Бе изпълнена със нежност, топлина.
Бе толкова красива- като момина сълза.

И двамата мечтаеха едно.
Да свият свое собствено гнездо.
Да имат малка къщичка една,
и в нея да се радват на деца.

Нямаха мечти големи
за висини непокорени.
Не бяха алчни за земи,
за палати, за коли.

Но защо ли таз съдба жестока,
не им изпълни таз молбичка проста?
Да живеят двамата задружно,
друго нищо не им бе нужно.

Решила бе проклетата съдба
да ги раздели сега.
Решила бе, таз любов голяма
да унищожи с една драма.

В ден дъждовен , като този,
намерено бе мъртво момиче- едно.
Блъснато от един шофьор пиян
и оставено на пътя- само.

Дни след таз трагедия голяма
стои момчето край реката.
Стои и брои минути,
минути, до края на света.

Защото таз любов голяма
и Бог не може раздели.
Плува вече във реката
символът на таз любов голяма...