Той е “идиот” казват повечето ми приятели. Не, всъщност, казват го всички. И аз се съгласявам. Съгласявам се, защото към “идиот”, добавям още няколко нещица. Като добротата в него, може би. Или като агонизиращата проницателност, на която е способен. Както и нежността, която показва, когато ме прегърне или целуне по челото. После прибавям и тъгата в красивите му думи, които излизат от винаги готовите да се усмихнат устни. Покрай това идва и разкъсаната му, наранена и напатила се душа, която знае толкова добре какво е да си сам, подведен и лъган, че не го оставя да допусне някого до себе си. И поради тази причина, хората мислят, че е идиот. Само идиот. Но не е. Защото до себе си допусна мен. На него му пука, въпреки маската, която слага, за да изглежда като непоправим непукист и гаден егоист. Слага я, за да не видят какво се крие в него, защото той, както и всички други, са заобиколени от празни, арогантни, самовлюбени, безчувствени хора. А той, колкото и да претендира, че е безчувствен, не е. Всъщност е пълен с чувства. Чувства и мисли. Смесени, разбъркани, объркани, но ги има. Когато кажат, че е идиот, никой не се замисля защо го защитавам. Не знаят за нощите, в които съм се взирала в дълбоките му очи, които говорят толкова много. Както и мълчанието му. Едно красиво, вдъхващо сигурност и спокойствие мълчание. Те не знаят и за това, че дава всичко за всички. Не знаят, че не мисли за себе си, нито за своята сигурност, а само за това как да накара някого да се усмихне. Пълен е с шантавост и лудост. Очите му, колкото могат да тъжат, толкова могат и да греят. Когато е щастлив, те пробляскват, последвани от една детска и искрена усмивка и сладък смях. Хората, за които той е просто “идиот”, не знаят колко прекрасен, колко нежен, умен, способен и кадърен е той. Но не ги виня. И той самият не го знае. Защото е твърде зает с това да се саморазрушава заради другите и не му остава време, а и се е научил да не иска, да мисли за себе си. Той може да се качи в колата си и да избяга. Правил го е, направи го и пак ще го направи. Но се връща. “Какво му пречи да си отиде” питат някои. “И защо ти пука, той не си струва. Умее само да бяга” Нека ви кажа нещо : намерете си човек, който ви кара да се чувствате значителен. Който ви казва колко сте красиви и прекрасни; който ви подарява малки розички, направени от фолио, просто ей така. Който ще се сбие с най-добрия си приятел, за да ви защити. Намерете си някого, който ви поставя в опасни ситуации, но ви е вече накарал да разберете, че той е единственият човек, който може да го направи. Намерете си някого, с когото ще можете да си говорите с часове за абсолютно всичко и същевременно за нищо. С когот да преминавате от една тема на друга, от носталгия към ирония, от тъга към щастие, от срамежливи коментари към перверзни, шеговити намеци. Идиот? Да. Идиот прекрасен начин на говорене, чиито думи могат да те наранят толкова, колкото и да те зарадват. Идиот, чиито дълбоки размисли съвпадат с моите. Идиот с най-красивата душа, която някой може да има. Той е идиот, чийто живот е твърде ценен за този свят. Моят идиот. Или беше? А няма може би значение. Защото му благодаря за всички моменти, в които сме били заедно и за всички нощи, в които нежността е преливала от него и се е пренасяла върху мен. За всички вечери, в които сме обикаляли с колата му, смеейки се и радвайки се просто на момента. Без замисли, без задръжки и без отговорности. Колко още неща мога да изговоря.. а никога няма да бъдат достатъчно. Да. Той е идиот. Твърде бързо пораснал, грижовен идиот.

Идиот, който не го е страх от огъня и болката, но умира от страх само при мисълта, че е способен и може да почувства нещо по-различно от болка.

Но. Мамка му… Най-прекрасният идиот.