Марина Василева

Чуй ме, Господи, искам с теб да говоря.
Толкова рядко го правя. Защо ли? Не знам.
Уморих се да бъда "Мойто мъжко момиче."
Уморих се да бъда вечно "мъж" и жена.
Уморих се всеки проблем да решавам, да правя ремонти, товари да нося на тез рамена, да съм само любяща и винаги силна, да откликвам на всяка просълзена молба.

Уморих се да бъда жената за "всичко", родила се в "мъжките" уж времена.
Уморих се на "бойна нога" все да бъда, от злото да пазя, над съня му да бдя.
Да изграждам отново, отново, отново, а той след мен да руши със замах.
Уморих се все за нещо да тичам, пари да изкарвам, да се надбягвам с живота...
а накрая... накрая от съдбата да отнасям пердах...

Уморих се, Господи, чуй... уморих се...
Искам просто да бъда жена.
Искам огън да стъкна, но в здраво огнище - направено с обич, но от мъж, не от мен.
Искам ястие вкусно да сготвя, но в съд с мъжки ръце сътворен.
Искам топло легло да застеля, но сковано от силните мъжки ръце.
Искам болката пак да изтрия, но споделена - не с гняв разпокъсващ изпратена в мен.
Искам утрото с него да срещна и тихия залез на сетния ден...
Чуй ме, Господи, много ли искам? Какво направих, Господи, с мен?
Кажи ми, Господи, що така се орисах? Сбърках ли в нещо? Или тъй е наред?
Господи, зная, че ти тъй ме обичаш! Прости ми воплите!
Ето, гледам напред... Знам, Господи, и на теб пак разчитам, редом до мене да тръгне Човек!
vetrogon