Живота е една безкрайна пътека, по която вървим. Докато се блуждаем дали да завием на ляво или на дясно, преминаваме през много препятствия. А защо не и през радостни моменти? Хората сме така преустроени, че сме склонни да обръщаме внимание само на нещастията, които ни сполетяват. А дали всъщност сме така преустроени или ние сами "без да искаме" преустройваме себе си по такъв начин? Толкова сме заблудени под тезата, че живота е безсмислен, че не забелязваме малките радостни неща, които ни се случват. Та нали "След всеки дъжд изгрява слънце" ? Но защо ние не го виждаме? Къде е ? Дали не се е скрило зад някой ъгъл? А дали въобще се е появявало? Тези въпроси си задаваме, когато не оценяваме малките неща, а именно истинските. Във всеки един мил, дружелюбен, малък, от сърце жест се крие чувство. За жалост твърде рядко оценяваме това чувство, защото сме твърде заети да гледаме повърхностно над живота. Да оценяваме единствено материалното, което всъщност не ни прави щастливи. Гмурнали сме се на толкова дълбоко в океана на собственото си самозалъгване, че не виждаме дали е нощ или ден. Дали на вън е слънчево или вали. Всичко това е породено от преживявания, които сме допуснали да навлязат в живота ни до такава степен, че променят собственото ни мислене и действията за напред. След всяко едно преживяване имаме едно на ум, станали сме малко по-опитни и всеотдайни.