Пролет е. Вред е красиво, китно, зелено. Аз се разхождам в парка и се наслаждавам на цялата тази красота, която ме привлича неудържимо. Вървя бавно, спокойно и се радвам на пробуждането на природата, която е преодоляла зимния си сън и се е възродила за нещо ново. И ето, че в моя прекрасен унес от цялата тази прелест аз стигам до края на парка. Там ме чака моя стара приятелка, с която отдавна не сме се виждали. Аз й се усмихвам. Поздравявам я и ние отиваме на кафе. Започваме да си говорим, да обсъждаме проблемите си. Разговорите ни започват първо по-емоционално. Ние споделяме проблемите си и какво най-впечатлително ни се е случило за изминалото време. След това говорим по-спокойно. Оглеждаме се наоколо и какво да видим - обяд е, а кафенето е изпълнено с млади хора, които очевидно не ходят на работа. Тези млади хора дори не се гледат в очите. Те пият заедно кафе, но всеки гледа в своя смартфон. Те предпочитат да си чатят вместо да комуникират наживо. Питам се как тази технология успя така да алиенира младите хора и те буквално да изгубят дар слово. Сигурно звуча крайно, но е така. Постоянно виждам хора, съсредоточили погледите си в своите смартфони и невиждащи света около себе си. Чакайте хора, смартфоните са хубаво нещо. Да, те имат много екстри! Аз не отричам, че окозват и позитивно влияние в нашия живот, но в това ли единствено се състои животът - в една техника ли?! А къде останаха истинските срещи, истинската комуникация и емоции?! В какво се превръщаме заради техниката?! Може би в роботизирани същества, които нямат нужда да комуникират очи в очи и приемат чата за по-удобен на начин на комуникация.