Това е история, повтаряща се при всеки средностатистически работещ в България човек за 300-400 лева заплата месечно. Работи човекът, труди се, бори се за насъщния си хляб и после какво? Идва краят на месеца. Връчват му фиша със заплатата. Отива клетият човек да си плати данъците. Лицето му е тъжно, загрижено. Касиерката му подава солената сметка, която попарва настроението му не за един ден, а за цял месец напред. Бедният човек дава последните си стотинки от заплатата за таксти. Не е лесно в България да живееш в града, да плащаш ток, парно, вода, кабелна телевизия. Тези минимални заплати, които ни дават не стигат за нищо. А се очаква и да можем да имаме пари за храна. А не дай си боже да сме на квартира. Тогава просто се развива една постоянна драма за увеличаване максимално на срока за плащане на наема поради невъзможността човек да осигури навреме парите за това. Голяма елегия е нашия живот. Не ни трябва чистилище или място за поправяне на грешките ни. Бедността е велик учител. Тя ни учи да бъдем креативни. Да правим от нищо нещо. Тя ни учи да бъдем магьосници. Не е човешко с 300 лева да се плащат данъците, храната и наема. Ние, българите, обаче сме за книгата на Гинес. Ние стоически търпим и сме свикнали да живеем в нищета. Ние се водим в Европейския съюз, но ако питате мен сме там по-скоро задочно, индиректно. Ние сме в Европейския съюз с неевропейски заплати.