Навън вали. В сърцето ми е есен. Вред облаци покрили са небето. Навън вали. В сърцето ми звучи минорна песен. Аз слушам я в минорно настроение. Уж лято е, а вън вали усилно и с вода облива се земята. И няма я дъгата в тишината, а само облаците бели изплели са своите небесни, сивкави къдели. Аз търся слънцето и топлината. Но няма ги в простора. Единствено сред тишината усещам аз бълбукането на водата. С роса обляти са цветята и капе ситен дъжд в тревата. Желая да позная аз омая свят на добротата и в бяло да покрия сивотата. А бялото е символ на добродетелта и чистотата. Със бяло було нека да прикрием сивотата и може би тогава тук сред тишината ще ни дочуе сърчицето на слънцето и топлината. И може би тогава всичко ще е райско и красиво и с цветя обвито. В унеса свой, обвита в мечти аз търся добротата, щастието, красотата. И вярвам някой ден, че ще намеря сред сивотата красота, сред тишината ведра глъчка, а песента минорна ще стане пак мажорна и вред в щастие ще се обвият самотните сърца и ще открият отново любовта. Животът ще е в пъстри багри и красотата ще победи нещастието вред и нищетата.