Когато си студент си е царско време, но ти не го осъзнаваш. Мислиш си, че изпитите са нещо кой знае колко трудно, а всъщност те са нещо супер лесно. Трябва само да четеш, да учиш редовно и всичко ще е наред. Тогава ти имаш толкова много свободно време, но не осъзнаваш, че това е райско време. Едва, когато този период свърши, разбираш какво си загубил, изпитваш носталгия, но уви - няма как да върнеш времето назад. И на мен така ми се иска да се върна в студентските си години, но няма как да се случи за жалост това чудо. Красивото, безгрижно време вече си е отишло. Сега на преден план е работата, задълженията, липсата на свободно време, грижата за семейството. Всеки има нужда от свободно време, но е толкова дефицитно. Постоянният стрес, на който сме подложени, напрежението дали ще си запазим работата, дали нещата се развиват добре сякаш не ни дават възможност да живеем спокойно. Би било прекрасно, ако можехме да се радваме на живота, да сме спокойни, но такава ни е действителността. Целият този материализъм, който ни залива отвсякъде е труден за преодоляване, особено като човек стане родител и трябва да издържа дете. Детето няма как да разбере колко трудно се изкарват парите. То просто иска да има нещата, които и другите имат. Но това не е никак лесно. И за да можем да му ги осигурим ние търсим работа, начини да подобрим финансовото си положение, често бягаме в чужбина за по-високи заплати и така безвъзвратно губим връзката с нашите деца. Защо такава е действителността?!