Вярата е именно онази сила, която ни крепи и ни поддържа духовно живи тогава, когато отчаянието и тегобата са изпълнили цялото ни същество поради пошлостта на заобикалящата ни действителност. Тя е искрицата надежда в сърцата ни за просъществуване на добродетелното, морално стойностното, етично ценностното. Вярата е нашето лично убеждение, че нещо е истина, нашата увереност в достоверността дори на феномени, които научно не биха могли да бъдат доказани. Тя подтиква човек към добродетелни постъпки. Създава усещане за увереност, доверие, спокойствие, чистосърдечност, искреност. Показателни са думите на известния писател Паулу Коелю: „Душите, подобно на поточетата и растенията, също се нуждаят от дъжд, но по-различен; дъжд от надежда, от вяра, от нещо, заради което си заслужава да живеят. Когато не вали такъв дъжд, всичко в душата умира, въпреки че тялото продължава да живее. За такъв човек би могло да се каже, че тялото му някога е имало душа.” Вярата е именно тази сила, която ни одухотворява, променя светогледа ни, изпълва ни с позитивизъм. Благодарение на нея човек успява да преодолее негативизма, с който е пропита заобикалящата ни среда. Тя извисява духа и поставя на пиедестал добродетелността. Истински вярващият човек преодолява разочарованията, съпътстващи го в неговото ежедневие много по-лесно и експедитивно от атеистично настроения недоверчив човек. Думата вяра може да бъде разгледана по различен начин в зависимост от контекста, в който е употребена. Понякога тя се употребява просто като синоним на думата увереност т.е. чрез нея поставяме акцент върху своята убеденост в правотата на дадено нещо. Вярата в този смисъл е и синоним на думата доверие. Няма нищо по-хубаво от това, когато превес придобиват доверието, вярата, чистосърдечността в човешките взаимоотношения. Показателна е английската поговорка :”Faith will move mountains”/ „Вярата ще помести планини.” Тя е пречистваща сила, която ни облагородява нравствено и ни дарява с искрица надежда за щастие и благоденствие. Истински вярващият човек е широко скроеният човек, който е свободен, сам взима своите решения, сам е избрал пътя на доверието пред съмнението. Никой не му е наложил да вярва в нещо. Именно затова в този случай става въпрос за най-чистата и искрената й проява – вярата, която се избликва от сърцето, поради вътрешна убеденост в правотата и достоверността по отношение на дадено нещо. Вярата може да бъде разгледана и в религиозен план като нравствен мерител на доброто. Вярващият се стреми към постигане на добродетелно съществуване без конфликти, пререкания. Той се опитва да води живот по подражание на този, в който вярва, че душата му ще се пресели след смъртта. Вярата е една своебразна пречистваща сила, която съумява като с магическа пръчка да моделира нравствеността на човека по следния план – усъвършенстване на добродетелите и понижаване до минимум, доколкото това е възможно, на негативните отрицателни черти. Вярата облагородява човека, като лъч надежда със своята невероятно силна топлина тя съумява да стопи всички наченки на пошлост и негативизъм. Показателни са думите на апостол Павел по отношение на вярата като религиозен термин: „вярата е жива представа на онова, за което се надяваме, и разкриване на онова, що не се вижда.” В този контекст т.е. на възприемане на вярата като религиозно понятие се показва основната й роля – да познаем незримото, да се докоснем до това, което научно не е доказано, но в което сме напълно убедени. Вярата ни е една своеобразна опора в трудните моменти, когато проблемите сякаш ни завладяват със своята пагубна сила. Тогава именно тя ни дава сили да продължим напред, да вярваме в добродетелите, в нравствените ценности и да съблюдаваме етичните норми на поведение, установени от обществото. Тази кратка на пръв поглед четирибуквена дума генерира такава сила, нравствена енергия. Вярата осмисля живота. Няма нищо по-пагубно за човешката личност, ако тя я загуби. Дълбоко показателни са думите на Й. Шоке: „Много по-добре е десет пъти да бъдеш излъган, отколкото един път да загубиш вярата си в хората”. Ако човек загуби вярата си в хората, в доброто, във всички нравствени ценности и норми, които през целия си живот е съблюдавал, то той сякаш е изгубил душата си, защото вярата е една от основните предпоставки за духовно извисяване. Тя разширява кръгозора на човека, променя начина му на мислене, визията му за живота. Несъмнено вярата изпълнява основна роля в живота на човека. Всеки трябва да отстоява правото си да вярва на каквото или на когото пожелае. Показателни са думите на Цицерон: „Хората обикновено са склонни да вярват в това, което желаят”. Чрез вярата си човек изразява себе си в зависимост от това към какво е насочена неговата убеденост. Тя е антипод на съмнението, което създава единствено чувство на несигурност. Вярата крепи света и изпълва човешките души с надежда за живот, пропит с щастие и благоденствие.