Някъде далеко отвъд облаците, отвъд времето и пространството едно сърце тупти бурно в своите илюзорни, нереални мечти. И ето пак е тъмно навън – с тъмен плащ се е покрило слънцето в своето страдание – то плаче тихо, кротко късно вечер, когато всички спят и никой не може да го чуе и да усети болката му. Сълзите се стичат бавно тихо, полека, капка по капка. Всяка сълза е пропита с болка от неизживения живот от пропуснатите възможности, от пропилените шансове, от нереализуемостта на лелеяните мечти.Но, уви, такъв е животът низ от възходи и падения… А може би съдбата ми е никога да не позная усмивката на слънцето, никога да не съзерцая погледа му. Така става понякога – човек плаща понякога твърде скъпо за грешките си, но какво да се прави – това е… няма връщане назад…това е…Може би това е някакъв непрестанен, безконечен цикъл, в който като в лабиринт се лута цялото ми нещастно същество… Това е животът – когато искаш да направиш нещо добро често си разбиран погрешно…Да си неразбран- това е болка, тегоба, мъка, страдание, горест, пропила душата ми. Дали някога ще успея да се преборя с бушуващите в мен сили, които не ми позволяват да спя, не ми позволяват да си възвърна покоя, но защо – често се питам…защо, след като така или иначе няма смисъл- ти си нереален, плод на съзнанието ми.Смарагдите, които съзерцавах в душата ти се оказаха обикновена мъниста, както и всяка твоя дума бе лъжа…