Българската църква през XIV век попаднала под влиянието на големите реформаторски учения, които се зародили в православния свят и по специално в частност във Византия. Тя станала един от проводниците на исихазма. Създател на това учение бил Григорий Синаит, а един от най-важните му центрове – манастирът „Света Богородица” в Парория (Странджа). Сред учениците на Григорий Синаит били и мнозина сетнешни български духовни водачи като Теодосий Търновски, Ромил Видински и Иларион. Исихазмът от гръцката дума исихия, която означава покой бил мистично и аскетично монашеско учение. Според основните му постановки монасите трябвало да се отдадат на праксис – аскетичен и праведен монашески живот, а впоследствие и на теориа – съзерцание в пълно уединение в очакване на екстаз, който ще настъпи, когато зърнат божията светлина, явила се над Мойсей на планината Тавор. Първоначално исихазмът не бил приет добре от официалното православие, но от 1351г. се наложил като официална доктрина в Константинополската църква. Българската църква също приела исихазма , който допринесъл за възраждане на монашеското съсловие и на книжовния живот в православния свят. Още през 1349г. Теодосий Търновски ( по-късно търновски патриарх) създал Килифаревския исихаски център в едноименния манастир. Килифаревският книжовен кръг, от който произлезли патриарх Евтимий, Киприан Цамблак, Дионисий Дивни и др., положил началото на Търновската книжовна школа, чиито представители били предимно учениците и последователите на патриарх Евтимий – Григорий Цамблак, Константин Костенечки и др. Около Търново се оформили редица исихаски манастири, които образували т. нар. Търновската Света гора. Подобни свети гори се оформили и около Сливен и Средец. Други книжовни средища, свързани с българския исихазъм, били Бдин, Охрид, Скопие, някои манастири в Тракия и Македония.