От няколко години открих, че не обичам живота в големия град. Толкова е топло, колоритно, накъдето и да погледнеш от всяка страна хвърчат западни коли, лъскави и много бързащи за някъде, управлявани от красиви млади хора. Напред-назад, в кръг, пият кока кола и кафе, консумират предимно тостери и дюнери.Реалността е прекалено осветена, прекалено задължаваща, прекалено груба. Изпълнена ес прекалено много условности, пари, институции и с още много изкуствено създадени елементи. Никак не обичам тази динамична реалност. Тя ме заковава в клетката на едно преходно време, ограничава душата ми с правила и норми със съмнителен произход, не ми дава шанс да покажа себе си , такава , каквато съм, а ме кара неволно да бъда някоя друга, никому непозната.
Нима сама аз искам да живея в един друг свят, да избягам. Дали имам право да изграждам своята собствена действителност, или трябва да живея в пренадчертанието ми...