ВЪЛЦИ



Не вълкът пожелавал вълчицата, казват.

И са сигурно прави!

От вълчиците идела в горските пазви

свободата на вълчите нрави.

Бяхме вълци!

Когато, огромна, луната

еднооко се вглеждаше в мрака,

древен спазъм възвираше ниско в гърлата ни –

вълча песен, от болка изплакана.
Бяхме вълци!

И беше еленът в гората

– даже бърз, даже силен! – обречен.

Не гладът ни посочваше в здрача следата му,

а законът ни вечен.
Днеска питам за вълците – няма ги вече.

Но вълчиците скитали, казват!

Едноока луна свети горе обречено –

златна пепел по снежната пазва.

По крайградските сметища сенки неясни

разрешават проблеми прастари.

Вълци няма!

Но псетата днес са опасни –

жалки глутници помияри
Не вълкът пожелавал вълчицата...

Зная!
Бяхме вълци, но вече е късно.



... Всъщност, ако вълчицата ни пожелае,

в нас вълкът – може би! – ще възкръсне...
© Валентин Чернев Всички права запазени