Имам си аз бабичка една де се прави на незаменима в света. Иска тя да шета и да готви да е винаги каквато е била преди, да нарежда и командва,всички да я слушат и почитат.Но уви старостта е не преклонна,вижда че не може и въздъхва горко:
-Ах Бащице мой.
Но Отецът не ще и да я чуе.
-Аман вече от таз изпушила душа.
Няма,няма и мойта бабичка проклета литва на високо в небесата сякаш казва:
-Ето вижте ме коя съм аз.
Та се налага често,често някой с бухалка по главата да я сваля на земята. Друг път вика като побесняла:
-Нямам нужда аз от теб и сама ще се оправям или пък други две ще взема аз за часове,а пък ти друга работа си намери.Нямам аз излишни пари,труден стана ни живота тука.
Нощем става тя за чиша,книга ще чете,иска чай,млекце,а пък сутрин рано,рано ще мучи като теле.Честичко ми е сърдита и подкрепата ми тя не ще,гледа ме на криво и кусури търси да се заяде. Вика тя сърдита,с поглед ме разкъсва,но и аз не и прощавам,после иска да забравим. В църквата целува ми ръка знае колко лоша е била.Така минава ден след ден в кавги и разпри, в целувки и прегръдки по-променливи от мартенските дни,ах Боже завърти ги по-бързо Ти и при близките ми скоро ме върни.
Амин