Пролет моя,моя бяла пролет,
още не живяна, не празнувана,
само в зрачни сънища сънувана...
Едно невероятно хубаво стихотворение на Никола Йонков Вапцаров,което изниква в съзнанието ми винаги когато се запролети. Незнам защо,но пролетта е един от най-чаканите и обичани сезони в годината.
Идва с нейния топъл полъх,който ни обгръща и запленява душите ни ,дава прилив на енергия, живот и сила.Бавно,но решително настъпва тя, величествена, омайна, сладка,като прегръдка топла след изморителната и опустошителна зима-сковала душите ни.Наднича рано през прозореца с топлото слънчице и ни подканя към едно ново начало докосвайки всяко кътче на земята,давайки живот на всичко.Стоплена и поласкана земята се пробужда,облича новата премяна.Ширват се зелените поля,тучните ливади накичени с пъстроцветни храсти, дърветата обсипани с цветчета привличат работните пчелички и птичките огласят до скоро студената сива тишина.
Пролет моя,моя бяла пролет символ на зараждащата се доброта,на възкръсналия младенец,на новото начало, на новата надежда.
Как минаваш ниско над тополите,но не спираш своя полет...всяко цветенце,всяко листенце ти разтваряш да дарят своя аромат та дружинки работливи да събират животворния прашец.
Пролет моя,моя бяла пролет,знам ще дойдеш с дъжд и урагани,но те очаквам аз да измиеш хилядите рани,да възвърнеш вяра и надежда, да запеят птиците в простора чист,да се радват на труда си хората и да се обичат като братя.
Пролет моя,моя бяла пролет, нека с достойнство изживеем твоя полет дал живот на сивите площади,бликнал в сини водопади,блеснал в изгрева червен.
Пполет моя,моя бяла пролет още не живяна не празнувана,но с толкова трепет очаквана, жадувана.