Живот,като живот ли бе да го опишеш.Да живот,но какъв,на колела, тръгваш в неизвестното и не знаеш, нали ще останеш или ще се върнеш посрамен, унижен. Търпиш,търпиш недоимък,страдаш и се притесняваш за утре. Как децата да погледнеш и да кажеш "няма". Решаваш: по-добре самички.Тръгваш с нагласата едничка,ако умреш как ли ще се справят?... Трудно е,непознато,но се свиква, стискаш зъби до болка и се примиряваш. Ами да в по - изгодната позиция си: хем те няма, хем си жива. А те милите си знаят,ще повикат неволята и ще се справят, други, как го правят?! Така гледаш от далече с гордост как се справят и се радваш, че помагаш. Трудничко е, кой е казал,че ще бъде лесно, далече от семейство и от близки, сам самичка в неизвестно,в чужда къща с чужди хора, хляба ти горчив е, нямаш ни опора,ни утеха, нямаш кой да те прегърне,топла дума да ти каже. Но нима на тях им е по-лесно? Научиха се те от малки да се трудят, да поемат всички грижи и задачи тежки без майчина ласка и утеха. Растат трудолюбиви,упорити,знаят те от малки да ценят труда ти.
Минават бавно дните,броиш и чакаш чудо, запълваш дупка,друга по-голяма се отваря, инфлация изяжда ти парите. Мислиш,мъничко,да свържа двата края,но къде го края той все по-далеч остава. Бре, да се не види, колко още да остана??? Прибираш се за малко и вместо радост да изпиташ,обзема те тъга. Питаш някой как е и съжаляваш,че от отговора те боли:
-"Да вземем нещо да ядем,а че няма какво да облечем..."
Живот ли бе да го опишеш? Растат децата и ние с тях,като,че вчера беше.Изгубихме години от живота,младените си не изживяхме, а доживяхме предатели да ни наричат.