Мекото острие на ножа ме умолява да го нахраня с побеснялата си кръв. Но аз съм жесток. Наместо това го забивам в една червена ябълка. Натъртеното петънце, което отстранявам, е единственото нещо, което разваля нейната брилянтна комерсиалност. Сега вече изгледът й е по-уравновесен от онова, което беше преди малко. В кората й зее кръгла дупка. С нея вече, от първо усещане, много хора биха се объркали, че това е една прекрасна ябълка – лъскава е, огненочервена на места, на други – оранжевееща, дори жълтеникава. Изрязаното натъртено би трябвало само да вдигне рейтинга й (да им внуши, че е била свързана с природата), но не и за набито, кръвясало и дращещо око като моето. За мен тази дупка е само утопия. Това се потвърждава, когато отхапвам от ухаещата сърцевина. Вкусна е! Но този вкус е някак парфюмен… изкуствен… Не усещам природата в него, не усещам труда на безименен земеделец, вложил цялата си любов. В тази ябълка няма любов. Тя не е дишала никога и никога не е сетила ласката, която почти всяка селска ябълка изпитва през живота си – нежната милувка на червейче.

Тази ябълка е жертва на своето време. Цветът й не е придобит от многократните съпричастни галения на слънчеви лъчи. Изглежда по-скоро като паднала от кошмар; откъснала се от несиметричната акварелна плът на плосък дегенерат, резултат от нервен изблик на своя създател.

Поливана е с отровата на механична змия. Може да доставя само заместител на наслада, впоследствие прерастващ в животинско настървение.

Дочувам хладния мекичък неравен глас на ножа – негодува, мърмори си и от недомлъвките успявам да сглобя горе-долу посланията му. Казва, че е предпочитал глада и напразните блянове по нервната ми кръв, отколкото синтетичната плът на тая бездушна ябълка. Настоява веднага да го измия – в противен случай щял да се хвърли през прозореца и да избяга някъде, където не биха го тормозили така. Измивам го от едното уважение към личността му – все пак в това тихо пространство аз и той се оказваме единствено Истински.

Ябълката е всичко друго, но не и Истинска. Натурална ябълка би подбудила у художника желание да я нарисува. В момента “механичната” се опитва да направи същото. Чувствата ми са първосигнални и се връзват на сигналите й. Но не за дълго. Тази ябълка може да бъде изрисувана максимално автентично само с кървави багри, а светът отдавна се е наситил на кръв. Познава кръвта, попива я, понеже се е пристрастил, но тя му е безинтересна. Светът мечтае за нещо по-особено. Би се възхитил, почудил, ако ситуация, тръгнала към кървава развръзка, се обърне срещу себе си. Точно както правя аз сега по отношение на ябълката и нейното рисуване.

Тя е безлична. Не заслужава дори да я ям. Отнема малки части от Истинната ми същност. Карай! – нали с другарят Нож трябва да сме квит.

Той долавя мислите по негов адрес и ме подканя да я довърша, да я оглозгам чак до килийките на яловите й семена, а после и самите тях, за да лиша света от тяхната неприложимост.

Няколко мига след като съм я изял, в устата ми няма и следа от перфектния й парфюмен вкус. Проблемът е там, че в света най-вкусни и трайни са не перфектните, а Истинските неща.

Истинските притежават много повече “грехове”, но и сияние, ореол – подарък от природата за потърсената от нея помощ, за това, че сме се доверили на Вселената и нейната изначална естественост.

Вече сме пак само аз и ножът. По-близки сме отпреди, по-съпричастни един към друг. Значи така или иначе консумирането на “механичната” ябълка си е струвало.

Ножът ще остане при мен и ще ми бъде верен, макар и да я наясно, че аз никога няма да го нахраня с обезумялата си кръв. Ще остане при мен, защото знае, че поне аз ще го оставя на мира и никога повече няма да му натиквам в муцуната НЕистински неща. Поне Аз!