Стефан Христов

Искрен Веселинов 17 ч. ·
136 години от рождението на Димчо Дебелянов
Един от най-лиричните и нежни български поети - Димчо Дебелянов, е роден в Копривщица на 28 март 1887 година. Той е последното е от шестте деца в семейството на Велко Дебелянов и Цана Илиева. Родителите дават на бъдещия поет името Динчо, но по-късно той сам се прекръства – подписва творбите си с Димчо.
Дебелянов винаги е бил силно привързан към майка си, твърдят изследователи на живота и творчеството му. Според местни зевзеци тази привързаност се дължала и на факта, че Цана кърмила Димчо почти до предучилищна възраст, от което комшиите им в Копривщица си умирали от смях.
През Балканската война от 1912 г. Дебелянов кара военната си служба в Самоков. Мобилизиран е в 22-ри пехотен полк. После преминава обучение в Княжевската школа за запасни офицери и получава званието подпоручик. Година по-късно – през 1914-а, е взет на работа в Сметната палата. На тази служба го заварва избухването на Първата световна война.
Длъжността, която заема, му позволява да се спаси от мобилизация. Той обаче не смята да се възползв и отива доброволец. На 29 януари 1916 г. пристига на Македонския фронт. Там се бие с врага, но не изоставя и заниманията си с поезия.
Дебелянов е убит от противников куршум на 2 октомври същата година. В деня, в който намира смъртта си, 29-годишният младеж е командир на рота и предвожда редниците си в битка с англичаните.
„Изведнъж, както стърчеше прав, вдигна ръце, завъртя се, изпусна револвера и се свлече на земята, като притискаше с ръка раната си. Опита се да разкопчае дрехите си, но не можа. Около него настана смут. „Ротния убиха!“. Ръчният му часовник продължаваше да работи. Наближаваше 11 часа преди пладне“, описва по-късно последните мигове на поета неговият приятел Тихомир Геров. След гибелта на Дебелянов, в маншета на шинела му Георги Райчев открива ръкописа на последните стихотворения на поета - "Един убит" и "Сиротна песен", публикувани за пръв път през 1920 година.
Според някои източници, още като дете Дебелянов предчувствал, че животът му няма да е дълъг. Веднъж насън му се явил конят на Свети Георги. Жребецът поискал от спящото дете шиле. Като се събудил, Димчо разказал на близките си какво му се е присънило. Родата се уплашила. Според поверията такъв сън означавал, че момчето ще живее кратко. Семейството решило, че видението на малкия е лоша поличба, и купило шиле за курбан. Димчо обаче не позволил животното да бъде заклано. Двайсетина години по-късно пада на бойното поле.
Въпреки прекрасната си любовна лирика, поетът така и не успява да бъде щастлив в любовта. Според негови близки приятели, притиснат от бедност и разочарования, Дебелянов напълно съзнателно отива на фронта, където бяга от неудачния си живот, за да намери смъртта. Ръката на съдбата също се намесва. На 2 октомври 1916 година, когато загива от вражески куршум, поетът е определен за отпуск. Негов главнокомандващ обаче вади името му от списъка с отпускарите, за да постави на негово място името на свой близък. Така едва на двадесет и девет години, Дебелянов напуска този свят, оставяйки на българската литература едни от най-красивите стихове.
Подпоручик Димчо Дебелянов загива на позициите край Демир Хисар на Струма. Там, в черквата "Благовещение на Света Богородица" е погребан на 3 октомври 1916 г., заедно с още няколко загинали свои другари офицери. Костите на трагично загиналия поет са пренесени в родната Копривщица и препогребани в двора на местната църква на 23 август 1931 година.
Надгробния паметник на Димчо Дебелянов е не само една от най-отличителните творби на талантливия ни скулптор проф. Иван Лазаров, но е и сред най-въздействащите и популярни скулпторни фигури в родното изкуство. Пренебрегвайки съвсем умишлено житейските факти - майката на Дебелянов умира три години преди него, в съзвучие със стиха на поета "…да те присрещне старата на прага…" (от елегията "Да се завършеш в бащината къща"), скулпторът извайва обобщен образ на българската майка, приседнала на прага на дома и напразно чакаща сина си да се върне от фронта. Паметникът е осветен през 1934 г. с всенародни тържества.
#ПомниГероите

Кирил Стоянов 1 дни ·
На 26 март 1940г., в село Сенник, община Севлиево, умира легендарният български борец Дан Колов (пълно име Дончо Колев Данев). И до днес е смятан от мнозина за най-великия борец за всички времена и легенда в бойните изкуства. За цялата си кариера изиграва над 1500 срещи (като се твърди, че с неофициалните са над 2000). Има само 3 регистрирани загуби в официални мачове. Печели 2 пъти, "Диамантен пояс" /Световен шампион тежка категория при професионалистите. - 1927, 1933/. Той печели Европейското злато през 1936г. на шампионата в Париж. Това е второ отличие за България след световната титла на Никола Петров (класически стил) от 1900г. На големия турнир по кеч в Париж, Дан Колов побеждава наред всички свои противници, вкл. на финала и Анри Деглан - „Човека с хилядата хватки“, европейски, световен и олимпийски шампион. Тази победа му носи титлата „европейски шампион“ и „диамантен пояс“. Наричат го „Кинг Конг“, „Кралят на кеча“ и „Балканският лъв“. Поканен е на турнир в Япония, където паметна остава победата му над Джики Хигън-Удушвача — идола на японската борба, непобеждаван от никого като професионалист. След тази схватка тълпата прави опит да го убие, както и преди срещата му с Джики, когато през прозореца на хотелската му стая профучава с изключителна точност нож, предназначен да го убие, който Дончо майсторски избягва на косъм.
Той е едва на 7г., когато умира баща му, което налага да стане овчар, за да се прехранва. Напуска страната през 1905г. и заминава за Унгария. Работи като градинар в Будапеща. През 1909г. се среща с българския борец Никола Петров, който го съветва да замине за Съединените американски щати. За да се издържа се занимава със всякаква работа - хамалин, строител в железниците, миньор.
Спортна кариера
Започва кариерата си на борец първо в организираните сред работниците борби. Дан Колов има около 2000 схватки на тепиха като е спечелил почти всичките. Следват победи на турнирите в цирк „Виктория” от 1914г., когато директорът на цирка кани хора от публиката да премерят сили на арената със звездата Джеф Лоуренс-Циклопа. Дончо приема предизвикателството и успява да победи 106-килограмовия борец. В двубои успява да победи много от известните по онова време кечисти - Джеф Лорънс, Збишко Циганевич, Джак Ширей, наричан още Човекът светкавица, Руди Дусек, Джо Стекър, Стренглар Люис, Джим Браунинг и много други.
Участва в мачове в Нова Зеландия, Австралия, Африка, Азия и побеждава забележителни тибетски майстори, китаеца Уан Фу и редица други. Участва в схватки и в родната България — срещу Реджинал Сики (Абисиния) в София, над Драгичеану (Румъния) в Пловдив, над Сантен (Франция) в Плевен и над някои големи български борци като Тодор Банков (в Стара Загора) и други.
Многократен победител на турнири в САЩ - 1914/1927г. В последната година от живота си, вече много болен, Балканският лъв се изправя срещу много по-младия световен шампион Ал Перейра и до последно остава човек на честта — успява да го победи.
Отново в България
След 30г. в чужбина той се завръща в родината и е посрещнат като герой. През цялата му кариера е уговарян да смени гражданството си с американско, но до смъртта си той остава горд българин, с думите: „Чувствам се силен, защото съм българин“. За него родината е най-милото и свято нещо.
Дан Колов е запомнен и с голямото си сърце, помагайки на множество българи както в България, така и в чужбина, а също и на наши студенти. Бидейки милионер, той раздава абсолютно всичко до последната стотинка за благотворителност. Първият самолет на българските пощи е закупен от него.
Отдава усилията си на българския спорт и създава школи по борба, като тренира младите хора, но също така продължава да се състезава почти до последните си дни.
„Заслужил майстор на спорта" и от 1962г. в негова памет Българската федерация по борба устройва международен турнир по свободна борба.
Когато му предлагат да го откарат с файтон до селото му, Дан Колов отговаря: "Пеш съм излязъл, пеш ще се върна!"
Отказва предложение за чуждо поданство с думите: "Дан Колов е българин".
Дан Колов умира в България 26 март 1940г. от туберкулоза. Погребват го срещу Балкана умишлено – „балкан срещу балкан“.
Сред версиите за неговото заболяване е, че то не е станало по естествен начин, а Дончо е бил умишлено тровен продължително време от френски лекари. Известно е, че по онова време са правени много опити той да бъде посрамен или отстранен от възможността да участва в схватки. Много хора твърдят, че това е истинската причина да си отиде от този свят този истински великан по сила и дух.
Всяка година в град Севлиево се провежда турнир по свободна борба в памет на Дан Колов.
Асен Виденов

Искрен Веселинов 20 ч. ·
На 27 март се навършват 130 години от кончината на една от легендите на националноосвободителната ни борба - Баба Тонка, която напуска този свят на 81-годишна възраст на 27 март 1893 година.
Видната българка е родена в Русе през 1812 година. Родителите ѝ са Тончо Поставчията и Минка Тончева. През 1831 г. Тонка се взема по любов със състоятелния абаджия и търговец Тихо Обретенов от Русчук и двамата създават здраво и многолюдно семейство, с будно самосъзнание и с авторитет в града.
Домът на Обретенови е посещаван лично от Раковски и срещата с идеолога на стратегията за организирана борба срещу поробителя става повратен момент в живота на фамилията. Тонка ражда 12 деца, но от тях оцеляват седем - петима сина и две дъщери. Синовете обаче, въпреки че получават добро образование за времето си, избират да се посветят на революционната борба, което разбива плановете на бащата им Тихо да го наследят в търговията. След смъртта му домът на Тонка Обретенова става едно от най-сигурните места за българската революционна младеж в Русчук, а сърцатата българска майка се старае да подкрепи с каквото е по силите ѝ народното дело, в името на което по-късно пожертва четирима от синовете си. Десетки са случките, в които през годините тази изключителна жена проявява изобретателност и неочаквана за годините ѝ решителност в критични моменти.
През 1864 г. Тонка Обретенова повежда бунта на русенските жени, обявили се против гръцкия владика Синесий, който отказал да води богослужението в черквата на български език. Своя родолюбив и безстрашен дух смелата българка предава и на своите деца.
Революционната дейност на семейство Обретенови се разгръща активно, след като през 1866 г. в Русчук по инициатива на възрожденския деец Драган Цанков е създадено читалище "Зора". То става привлекателен културен и просветен център за местните български младежи. От месец ноември 1867 г. до средата на 1875 г. библиотекар и член на чиоталищното настоятелство е един от синовете на Баба Тонка - Никола Обретенов. А след като на 10 декември 1871 г. под ръководството на Ангел Кънчев най-активните млади членове на читалището учредяват местния частен революционен комитет, "Зора" бързо се превръща в една от тайните квартири на БРЦК - Българския революционен централен комитет. Съвсем естествено и домът на Обретенови се превръща в убежище за младите революционни дейци, които минават Дунава в двете посоки с резлични поръчения.
През 1867 г. синът Петър Обретенов участва във Втората българската легия в Белград. През лятото на 1868 г. по-големите синове на Баба Тонка - Ангел и Петър се включват в четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа. 28-годишният Ангел е ранен в битката на четата при с. Вишовград, заловен и осъден на доживотна каторга в малоазийската крепост Сен Жан д'Акр/Акра, където прекарва 10 години във вериги. 26-годишният му брат Петър пада убит в сражението край Канлъдере.
По-малките синове на Баба Тонка - Никола и Георги, като членове на местния революционен комитет развиват активна дейност между Русчук и революционната ни емиграция в Гюргево и Букурещ. Голямата ѝ дъщеря Петрана е една от доверените комитетски куриерки за пренасяне на тайна кореспонденция, оръжие и боеприпаси и за превеждане на революционери по комитетския канал Русчук – Гюргево още от времето на Левски. При подготовката на Старозагорското въстание през септември 1875 г. на Петрана е възложено да ушие бойното знаме на въстаническата чета от русенското село Червена вода, станало на следващата година знаме на Ботевата чета.
След решението за вдигане на въстание през пролетта на 1876 г. Никола и Георги Обретенови, като членове на Гюргевския революционен комитет, са избрани за апостоли на въстанието. Най-малкият син в семейството - Георги загива в сражение на четата на Стоил войвода в Котленския балкан едва 24-годишен. Никола Обретенов по време на въстанието е участник в Ботевата чета. Заловен от турските власти, след съдебен процес в Русчук е осъден на доживотно заточение и случайно попада в същата затворническа крепост, където от 8 години е големият им брат Ангел.
По време на Руско-турската война от 1877-1878 г. дъщерята Петрана Обретенова е сред първите българки доброволки, преминали съкратени медицински курсове за милосърдни сестри и като такава служи при 12-а дружина в руската военна болница в Свищов.
Родената през 1860 г. най-малка дъщеря на Баба Тонка - Анастасия Обретенова през 1882 г. се омъжва за Захари Стоянов - близък приятел на брат ѝ Никола. От неговите "Записки по българските въстания" и от спомените на никола Обретенов черпим най-пряката информацияа за личността и делата на легендарната русенка.
Героичната Баба Тонка доживява Освобождението и посреща заточените си синове и техните другари с черепа на войводата Стефан Караджа, за когото се грижи до последно, докато юнакът гасне от раните си в русчушкия затвор. Тази изключителна българка си отива на преклонна възраст на 27 март 1893 година. Днес тленните останки на повечето членове от фамилията Обретенови са препогребани в Пантеона на възрожденците в Русе. Преки наследници на революционното семейство оставят Никола Обретенов и Анастасия Обретенова.
#ПомниГероите