Замръзвам, но пиша ти, миличък Кай -
с парченца от лед ти сглобявам куплети.
(И все получава се думата "край")
От студ посинях - не си чувствам ръцете.

Разбрал си - отвлече ме Снежният крал...
(по - точно сама тръгнах - беше прекрасен.)
Светът беше пухкав, и тайнствен, и бял -
в вълшебни витражи летеше край впряга.

Очите на краля - искри в диамант,
а думите - меки маншони от кожа...
(така ме целуна отне ми дъха.)
Забравих и тебе, и нашите рози.

Красиво е тук, в този Зимен дворец -
изящно сребро, във ажур колонади,
кристал, филигран, и дантели от скреж,
но толкова празно е в снежните зали...

Понякога кралят се връща от път,
чете стиховете ми, хладно ме хвали.
Прегръща ме после, и плъпва студът -
в око на Медуза превръща ме вляво.

Замръзвам, но помня те, миличък Кай -
гнездилите птички под старата стряха,
парфюма на розите в късния май,
и нашата пейка - току под лозата.

И колко се смеехме... Как твоят глас
от песен плетеше ми галена люлка...
Тогава ме имаше, бях просто "аз",
а не тъжна сянка на ледна висулка.

Ела, намери ме, върни ми това!
Спаси ме, те моля, преди да замръзна...
Една твоя дума и топла сълза,
навярно от бялата смърт ще ме върнат.

Писмо ти написах на блокче от лед -
(през хиляди мили дано те намери),
дано си ме спомняш , и имам късмет...
Додето съм жива - ще чакам за тебе.
Герда

Радост Даскалова