КОГАТО БЕДНОСТТА МИ БЕШЕ МЛАДА
ИВАЙЛО БАЛАБАНОВ
Когато бедността ми беше млада -
като жена ми млада, като мен, -
си купихме в една дъждовна сряда
две чаши от един сервиз червен.
Щастлива беше първата вечеря:
две чаши вино - цяла нощ любов.
А ето ме сега - от студ треперя
след мебели със позлатен обков.
До новия им плюш съм като старец.
Те ще останат и след мене, знам,
а във смъртта се влиза като в арест -
със златни вещи не приемат там.
Това ме мъчи днес и ме тревожи:
дали и чашите ще станат прах.
Износих тридесет и девет кожи
и своя малка истина разбрах:
след мъките и горестите наши,
след часове на радост и на смях
остават само тези двете чаши,
а времето минава между тях.
И скърцат нощните му дървояди.
Да скърцат - за добро или за зло, -
но мойте чаши ще останат млади,
защото червей не яде стъкло.
Защото само любовта векува,
а всичко друго се превръща в прах.
Със тези чаши плаках и пирувах
и свойта малка истина разбрах:
Не ми е нужно пухено възглаве,
ни мебели със позлатен обков,
Две чаши вино за едно "Наздраве",
две чаши вино за една любов.