Целуна ме Животът. Беше топло.
А бузата ми пламна от любов!
И тиха, и трепереща, и мокра –
самата аз превърнах се в Живот...
Прегърна ме на тръгване. И сложи
в багажа ми и радост и сълзи.
Без щастие светът е невъзможен!
Без дъжд ще бъде пуст. И ще боли...
Погали ме Животът. Бях дете,
което ще потегля надалече.
И няма как пред нищо да се спре,
уверено във звездната си вечност...
Човекът е човек, за да се учи –
да бъде обич чак до незабрава,
мечтите до последната да случи,
и себе си отново да създава,
със вяра да изтрие всеки страх,
а после да го замени с надежда.
Посееш ли в безкрая само смях,
ще жънеш радост, светлина и нежност...
И аз така. Нататък съм поела.
И винаги си нося любовта.
Целуна ме Животът. Да съм смела.
И после подари ме на света.
Мира Дойчинова -