Помниш ли, как плачеше небето
когато пихме чай за първи път?
Как шляпахме във локвите по светло
и как суших косата ти с дъха
и аромат на утринна наслада,
как вплитах поглед в твоите очи?
Тогава тишината беше млада...
Тогава бяхме само аз и ти.
Изтекоха години от тогава.
Днес, спомени текат като река.
Отлита нищото, но нещичко остава
да разкрещи онази тишина.
Албумите със спомени горещи,
разлиствам като книга всеки ден.
Наливам вино, също паля свещи,
но как различно, всичко е за мен
Когато днес, небето се разплаче,
все търся стряха или сушина.
Защо дъждът, днес нищичко не значи?
Не е ли вече сбъдната мечта?

Валентин Йорданов