Любопитно от историята
През януари 2013 г. историци от Рим попадат в един голям италиански архив на изключително интересни писмени данни и изображения на българския цар Иван-Александър (1331-1371) и втората му съпруга Сара-Теодора II, от времето на тяхната сватба през есента на 1345 г.
Понеже нашият цар бил по негово време един от най-влиятелните владетели на Балканите, разводът и сватбата му в историческите извори са описани като „европейски скандал”! И това е заради факта, че той на 48 г. се жени за 20-годишната еврейка Ебраида, която е без аристократичен произход. И макар че тя приема източноправославното християнство и името Сара-Теодора II, твърде скоро се проявява като истинска антисемитка.
Най-вероятно поради тези причини на царската сватба в Търново присъстват и гости – представители на патриарха в Цариград и представители на Римската курия. И едните, и другите са оставили подробни описания както на събитието, така и на младоженците. Нещо повече – с гостите на католическата делегация вероятно е имало и художник, понеже те занесли на папа Климент VI (1342-1352) три цветни миниатюри с образите на царската двойка.
От изворите е видно, че от Ватикана са подарили на българския цар златен жезъл с кръгъл филигран – в средата със син скъпоценен камък (вероятно сапфир). От Цариград подаръкът е бил за царицата – икона на света Дева Мария с младенеца в рамка от златна мозайка с различно по карати и цвят злато.
Според описанията Иван-Александър бил едър на ръст мъж, висок, с тъмни сиво-зелени очи, мустак и „разцепена” брада. Косата му била гъста, с две плитчици...
От анализа на текстовете може да се твърди с положителност, че царят ни е бил интелектуалец. И гръцките, и латинските извори отбелязват, че той бил „много учен и образован”. Даже католическите хронисти подчертават, че имал „траен интерес към историята на религиите”. Бил винаги сериозен, но и с много тънко чувство за хумор.
С бъдещата Сара-Теодора II се запознали в Търново по време на съдебен процес срещу баща й Давид – виден банкер във Венеция и той така бил впечатлен от младата еврейка, че направо бил „наранен в сърцето“. Тя е описана като „леко мургава красавица”, много образована. Четяла предимно история и литература на гръцки, български, латински и еврейски език. Любимото й занимание била бродерията, и то върху... кожи – „кордовани” (материалните данни са отразени с реплики на портретите, б. а.).
От брака си имат пет деца, които възпитават в дух на етническа толерантност. Това по-късно им изиграва лоша шега, защото синът им Иван-Шишман (1371-1396), вече като цар, приема в България през 1390 г. гонените от Индия номади – 20 000 „дзомбани“ (цигани), които всички народи, през чиито земи минавали, прогонвали. Даже когато пресичали Персия, табуните им, по заповед на шах Яхия (1387-1391) били придружавани от военни части, които пазели населението от кражби. Същото сторил и султан Баязид І Светкавицата (1389-1403), когато разрешил преминаването на „индийците“ през Османската империя. Той даже предупредил своя васал, византийския император Мануил ІІ Палеолог (1391-1425), да вземе нужните мерки.
Цар Иван-Шишман обаче разрешава на бегълците не само да преминат през българска територия, но както вече казах – и да останат да живеят в страната. Но още след първата година населението на цялото Видинско царство пропищяло от золумите на мургавите заселници…
Накрая, с чувство за национална гордост ще отбележа, че в чуждестранните архиви от ХIV век се установява, че за цар Иван-Александър и Сара-Теодора 11 хронисти, дипломати и държавници – техни съвременници, пишат и се изказват с голямо уважение и респект.
Иван Александър е една от най-влиятелните личности в историята на Балканския полуостров през 14 век, което се дължи на гъвкавата му династична политика. Смята се, че може би нямало по-образован български цар от времето на Симеон Велики. Царуването му продължава цели 40 години, което е само с 2 години по-малко от това на цар Петър I.
Във войни с нахлуващите от юг турци последователно загиват първите двама от синовете му - престолонаследниците Иван (Іωанъ -1349 г.) и Михаил Асен (1355 г.)
След смъртта им цар Иван Александър разделя своята държава на Видинско царство за последния си син от своята първа съпруга Теодора Бесараб - Иван Срацимир (на старобългарски език: Іωанъ Сраѯимиръ,1356 – 1396) и на Търновско царство за сина си от Сара-Теодора II - Иван Шишман (на староб.: Їѡаннъ Шишманъ, 1371-1395 г.). Краят е предизвестен, защото още римляните са казали "Домът, който се разделя - рухва".
Заради Константин Иречек съвсем до неотдавна в българската историография е наложено мнението, че България окончателно пада под османско иго през 1396 година. В по-късно открити исторически извори категорично се говори за България до първата четвърт на 15 век, като част от българските земи остават под контрола на наследния цар на видинското царство цар Константин II Асен (1397 – 1422), както и на Бранковичите след него.
Известно е конкретно също, че крепостта в Ловеч пада, според данни от турски документи, много след уж известното в края на 14 в., като от историците изследвали данните и документите се приема за най-вероятна 1444г., тоест поне 50 години по-късно от Търново. Крепостта Ловеч пада едва, когато Владислав Ягело с европейската армия губи битката си при Варна същата година. А преди 1444 дълго са се държали и Кюстендилското и Влашкото княжество, с години, над десет и повече.За Видинското царство също има данни,че съществува до поне 1422г.
Съпротивата в българските земи приключва в 1521 г. с превземането на Белградската крепост, след което българите от околността по Виа Милитарис са изселени в околностите на Истанбул. Там те основават новия град Белград, който просъществува до началото на XIX в., когато е унищожен от кърджалиите и даалиите.
През януари 2013 г. историци от Рим попадат в един голям италиански архив на изключително интересни писмени данни и изображения на българския цар Иван-Александър (1331-1371) и втората му съпруга Сара-Теодора II, от времето на тяхната сватба през есента на 1345 г.
Понеже нашият цар бил по негово време един от най-влиятелните владетели на Балканите, разводът и сватбата му в историческите извори са описани като „европейски скандал”! И това е заради факта, че той на 48 г. се жени за 20-годишната еврейка Ебраида, която е без аристократичен произход. И макар че тя приема източноправославното християнство и името Сара-Теодора II, твърде скоро се проявява като истинска антисемитка.
Най-вероятно поради тези причини на царската сватба в Търново присъстват и гости – представители на патриарха в Цариград и представители на Римската курия. И едните, и другите са оставили подробни описания както на събитието, така и на младоженците. Нещо повече – с гостите на католическата делегация вероятно е имало и художник, понеже те занесли на папа Климент VI (1342-1352) три цветни миниатюри с образите на царската двойка.
От изворите е видно, че от Ватикана са подарили на българския цар златен жезъл с кръгъл филигран – в средата със син скъпоценен камък (вероятно сапфир). От Цариград подаръкът е бил за царицата – икона на света Дева Мария с младенеца в рамка от златна мозайка с различно по карати и цвят злато.
Според описанията Иван-Александър бил едър на ръст мъж, висок, с тъмни сиво-зелени очи, мустак и „разцепена” брада. Косата му била гъста, с две плитчици...
От анализа на текстовете може да се твърди с положителност, че царят ни е бил интелектуалец. И гръцките, и латинските извори отбелязват, че той бил „много учен и образован”. Даже католическите хронисти подчертават, че имал „траен интерес към историята на религиите”. Бил винаги сериозен, но и с много тънко чувство за хумор.
С бъдещата Сара-Теодора II се запознали в Търново по време на съдебен процес срещу баща й Давид – виден банкер във Венеция и той така бил впечатлен от младата еврейка, че направо бил „наранен в сърцето“. Тя е описана като „леко мургава красавица”, много образована. Четяла предимно история и литература на гръцки, български, латински и еврейски език. Любимото й занимание била бродерията, и то върху... кожи – „кордовани” (материалните данни са отразени с реплики на портретите, б. а.).
От брака си имат пет деца, които възпитават в дух на етническа толерантност. Това по-късно им изиграва лоша шега, защото синът им Иван-Шишман (1371-1396), вече като цар, приема в България през 1390 г. гонените от Индия номади – 20 000 „дзомбани“ (цигани), които всички народи, през чиито земи минавали, прогонвали. Даже когато пресичали Персия, табуните им, по заповед на шах Яхия (1387-1391) били придружавани от военни части, които пазели населението от кражби. Същото сторил и султан Баязид І Светкавицата (1389-1403), когато разрешил преминаването на „индийците“ през Османската империя. Той даже предупредил своя васал, византийския император Мануил ІІ Палеолог (1391-1425), да вземе нужните мерки.
Цар Иван-Шишман обаче разрешава на бегълците не само да преминат през българска територия, но както вече казах – и да останат да живеят в страната. Но още след първата година населението на цялото Видинско царство пропищяло от золумите на мургавите заселници…
Накрая, с чувство за национална гордост ще отбележа, че в чуждестранните архиви от ХIV век се установява, че за цар Иван-Александър и Сара-Теодора 11 хронисти, дипломати и държавници – техни съвременници, пишат и се изказват с голямо уважение и респект.
Иван Александър е една от най-влиятелните личности в историята на Балканския полуостров през 14 век, което се дължи на гъвкавата му династична политика. Смята се, че може би нямало по-образован български цар от времето на Симеон Велики. Царуването му продължава цели 40 години, което е само с 2 години по-малко от това на цар Петър I.
Във войни с нахлуващите от юг турци последователно загиват първите двама от синовете му - престолонаследниците Иван (Іωанъ -1349 г.) и Михаил Асен (1355 г.)
След смъртта им цар Иван Александър разделя своята държава на Видинско царство за последния си син от своята първа съпруга Теодора Бесараб - Иван Срацимир (на старобългарски език: Іωанъ Сраѯимиръ,1356 – 1396) и на Търновско царство за сина си от Сара-Теодора II - Иван Шишман (на староб.: Їѡаннъ Шишманъ, 1371-1395 г.). Краят е предизвестен, защото още римляните са казали "Домът, който се разделя - рухва".
Заради Константин Иречек съвсем до неотдавна в българската историография е наложено мнението, че България окончателно пада под османско иго през 1396 година. В по-късно открити исторически извори категорично се говори за България до първата четвърт на 15 век, като част от българските земи остават под контрола на наследния цар на видинското царство цар Константин II Асен (1397 – 1422), както и на Бранковичите след него.
Известно е конкретно също, че крепостта в Ловеч пада, според данни от турски документи, много след уж известното в края на 14 в., като от историците изследвали данните и документите се приема за най-вероятна 1444г., тоест поне 50 години по-късно от Търново. Крепостта Ловеч пада едва, когато Владислав Ягело с европейската армия губи битката си при Варна същата година. А преди 1444 дълго са се държали и Кюстендилското и Влашкото княжество, с години, над десет и повече.За Видинското царство също има данни,че съществува до поне 1422г.
Съпротивата в българските земи приключва в 1521 г. с превземането на Белградската крепост, след което българите от околността по Виа Милитарис са изселени в околностите на Истанбул. Там те основават новия град Белград, който просъществува до началото на XIX в., когато е унищожен от кърджалиите и даалиите.
Можете да се регистрирате ТУК.