Щом мракът спусне трепетни воали,
ще дойда като болка – изведнъж,
със кадифени пръсти да погаля
един безумно влюбен в мене мъж.

Ще сипя водопадно нежни думи,
нощта ще ги повтаря с шепот тих,
загасналият огън пак ще лумне,
а той, щастлив – ще ме превръща в стих...

И в мислите му няма да нагарчат
предчувствия, че ще си тръгна пак...
Аз – кацнало в косите му глухарче,
ще литна с него до звездите чак.

Там ще се гмурнем в бездните сияйни
на тихите, среднощни небеса,
а сутринта, след парещите тайни –
ще вярваме, че стават чудеса...

Kadife_