ята сладка, но горчива история
От loveneverdiie • 13.10.2014 • 10 коментара • 0/5
Pin It
Такива спомени оставят една сладникава болка, която все още ни кара да настръхваме и да помним хората, които са успели да докоснат душата ни, а тези хора.. оо тези хора, колкото и да искаме не можем да забравим.
Такива спомени оставят една сладникава болка, която все още ни кара да настръхваме и да помним хората, които са успели да докоснат душата ни, а тези хора.. оо тези хора, колкото и да искаме не можем да забравим.
Здравейте на всички.
Срещали ли сте истинската любов ? Тази, която ви изпепелява до основи. Която ви кара да стоите будни с часове и да треперите при спомена за някого. Аз я срещнах. Беше кратка, но ще я помня вечно.
Изминаха 2 години, но спомените все още са толкова ясни и цветни в съзнанието ми, изплуват и се превръщат в сладка и горчива болка, която ме обгръща отново и отново.
В началото болеше много, мечтаех да мине, посещавах психолози, но нищо не ми помогна. Бяха тъжни времена, затворих се в себе си, мислех, че няма да оцелея- но ето ме все още жива, пишеща тези редове. Той бе като свещичка в тъмнината, към която тичах, но не можех да достигна. Минаха толкова секунди, минути, часове, дни и месеци, в която единствената ми мечта бе да изгася нещо, което все още гореше силно в мен. Водех ожесточена борба със себе си във всеки един момент. Но ето, че дръпнах спусъка и се отказах. Останаха само спомените, дори надеждата че ще го видя умря с копнежа от това да докосна кожата му за последен път.
В началото мислех, че всичко вече е мъртво за мен и постоянно чувах думите "Времето лекува всичко", но истината е че времето не лекува- просто ни учи да живеем с болката.
Предадох се на нея, водех прекалено дълга война със себе си. Предадох се на чувствата си. Сега остана само онзи момент вечерно време, когато го привиквам отново в главата си и спомените за всяко едно докосване, всяка една целувка, всяка една прегръдка обземат тялото ми. Знам, че нищо не е и няма да бъде същото, след като той си тръгна, но всеки има по една такава свещичка, която колкото и да иска не може да угаси.
За тези две години осъзнах, че колкото и да отричаме истината е, че не че не можем да забравим даден човек- истината е че просто не искаме. Страх ни е че с времето и последния спомен за него ще изчезне и тогава ще се изгубим в самите себе си. Защото, когато този човек се появи при вас, ще разберете, че всъщност той е бил половината част от вас- онази част която ви доизгражда и когато тази част изчезне- изчезва и половината от вашата същност.
Истината е че понякога, колкото и да искаме да се събудим с амнезия и да не помним даден човек, всъщност ни е страх да не го изгубим завинаги, защото понякога спомените са единственото нещо, което ни кара да се усмихнем, въпреки че ни е боляло. Такива спомени оставят една сладникава болка, която все още ни кара да настръхваме и да помним хората, които са успели да докоснат душата ни, а тези хора.. оо тези хора, колкото и да искаме не можем да забравим.
Благодаря Ви, за отделеното внимание.
От loveneverdiie • 13.10.2014 • 10 коментара • 0/5
Pin It
Такива спомени оставят една сладникава болка, която все още ни кара да настръхваме и да помним хората, които са успели да докоснат душата ни, а тези хора.. оо тези хора, колкото и да искаме не можем да забравим.
Такива спомени оставят една сладникава болка, която все още ни кара да настръхваме и да помним хората, които са успели да докоснат душата ни, а тези хора.. оо тези хора, колкото и да искаме не можем да забравим.
Здравейте на всички.
Срещали ли сте истинската любов ? Тази, която ви изпепелява до основи. Която ви кара да стоите будни с часове и да треперите при спомена за някого. Аз я срещнах. Беше кратка, но ще я помня вечно.
Изминаха 2 години, но спомените все още са толкова ясни и цветни в съзнанието ми, изплуват и се превръщат в сладка и горчива болка, която ме обгръща отново и отново.
В началото болеше много, мечтаех да мине, посещавах психолози, но нищо не ми помогна. Бяха тъжни времена, затворих се в себе си, мислех, че няма да оцелея- но ето ме все още жива, пишеща тези редове. Той бе като свещичка в тъмнината, към която тичах, но не можех да достигна. Минаха толкова секунди, минути, часове, дни и месеци, в която единствената ми мечта бе да изгася нещо, което все още гореше силно в мен. Водех ожесточена борба със себе си във всеки един момент. Но ето, че дръпнах спусъка и се отказах. Останаха само спомените, дори надеждата че ще го видя умря с копнежа от това да докосна кожата му за последен път.
В началото мислех, че всичко вече е мъртво за мен и постоянно чувах думите "Времето лекува всичко", но истината е че времето не лекува- просто ни учи да живеем с болката.
Предадох се на нея, водех прекалено дълга война със себе си. Предадох се на чувствата си. Сега остана само онзи момент вечерно време, когато го привиквам отново в главата си и спомените за всяко едно докосване, всяка една целувка, всяка една прегръдка обземат тялото ми. Знам, че нищо не е и няма да бъде същото, след като той си тръгна, но всеки има по една такава свещичка, която колкото и да иска не може да угаси.
За тези две години осъзнах, че колкото и да отричаме истината е, че не че не можем да забравим даден човек- истината е че просто не искаме. Страх ни е че с времето и последния спомен за него ще изчезне и тогава ще се изгубим в самите себе си. Защото, когато този човек се появи при вас, ще разберете, че всъщност той е бил половината част от вас- онази част която ви доизгражда и когато тази част изчезне- изчезва и половината от вашата същност.
Истината е че понякога, колкото и да искаме да се събудим с амнезия и да не помним даден човек, всъщност ни е страх да не го изгубим завинаги, защото понякога спомените са единственото нещо, което ни кара да се усмихнем, въпреки че ни е боляло. Такива спомени оставят една сладникава болка, която все още ни кара да настръхваме и да помним хората, които са успели да докоснат душата ни, а тези хора.. оо тези хора, колкото и да искаме не можем да забравим.
Благодаря Ви, за отделеното внимание.
Можете да се регистрирате ТУК.