Сълзите и усмивката на ангел
В памет на Лили

Може би трябва да започна отзад напред.
В началото на тази година се навършват две години, откак най-добрата ми приятелка почина от рак. Все още не мога да я прежаля.
Какво приятелство беше само! Можеше с месеци да не се чуем, но и двете знаехме, че зад гърба си имахме опора, по всяко време на денонощието, когато потрябва, аз или тя ще се явим, за да си помогнем, с каквото можем.
За разлика от нея аз имах семейство, съпруг и двама сина, а нея така и не я попитах защо е сама и кой е този непрокопса- ник, кайто я е оставил сама да се блъска с две деца.
Тя дойде в завода много млада, едва 27 годишна, с двамата си сина и малко багаж, който имаше.
Там се запознахме и така в радости, работа и трудности изкарахме цели 25 години.
Преди две години Лили напусна работа и се затвори в къщи. Никого не допущаше до себе си и всеки опит да се свържа с нея ми беше категорично отказан от нейна страна. Контакт с нея имаха двамата й сина и медицинската сестра, която бяха наели.
Така до преди месец преди да почине.
Беше късно следобед, когато телефонът иззвъня и се обади малкият й син, защото Лили искаше да ме види.
Не можах да я позная - беше останала кожа и кости, трудно говореше, заморяваше се, единствено очите й оставаха все така искрящи и тъжни.
Ще предам целият й монолог дословно.
- Ти никога за 25 години не ме попита защо съм сама и откъде се взеха тези две деца. Сега ще ти отговоря - те са плод на моята единствена и краткотрайна любов.
В Долна Митрополия срещу нас има база за подготовка на летци и както е би трябвало да се случи като всяко младо момиче, се влюбихме до уши с моя пилот. Бурна, страстна любов, естествено сватба и първа бременност.
Каква беше изненадата ми, когато научи за бебето, той побесня, избухна, че не е искал никога деца и ще ми плати всички разходи, за да го махна.
По мълчанието ми разбра, че няма да се съглася.
Не дойде да ме вземе от болницата. Там баща ми пое детето и смотолеви, че съпругът ми е в командировка.
Не дойде поне веднъж да види детето, не се прибираше по цели дни и една вечер си дойде солидно почерпен и в буквалния смисъл на думата ме изнасили.
Забременях и с втория си син и се прибрах при нашите, за да ми помогнат в отглеждането, докато поотръкнат, да могат сами да се грижат за себе си.
Тогава си прибрах багажеца и дойдох в първия завод, който ми се изпречи и там се запознахме.
Знаеш, директорът излезе закръстен и ме устроиха веднага във ведомствено жилище, а аз работех на две, на три места, за да подсигуря децата си, да ги изуча, да им направя сватбите и слава на бога, имам и внучка на четири годинки на моето име.
Аз си отивам, Вили! Когато ми откриха рака, беше вече късно и имах много разсейки. Отказах лъчетерапия и химиотерапия, защото няма смисъл да удължавам агонията си, да изтормозвам и близките си.
Не съжелявам за нищо друго в тоя мой скапан живот, защото така съм си го подредила. Оставям след себе си двама добри синове, подготвени за живота, като всеки от тях има семейство, а скоро и на малкият син ще се роди наследника.
Уморих се, Вили! Искам да си почина, пък и не им трябвам вече, те могат да продължат и сами. След себе си оставям диря, която не е за подминаване.
А сега си върви и знай, че вие двамата ми бяхте най-верните приятели. Сбогом!
Когато излязох навън, малката Лили падна и си ожули крачито, а когато я вдигнах, пълните й със сълзи очи ме гледаха, сякаш ме гледаше моята Лили.
Подир малко се чу нейният детски смях, като смеха и сълзите на малък ангел.
Тази история е истинска и за жалост ракът взема все повече човешки животи.
Виолета Бойчева