Виолета Бойчева

Честита баба Марта! Да сте живи и здрави и щастливи!

Сълзите и усмивката на ангел
В памет на Лили

Може би трябва да започна отзад напред.
В началото на тази година се навършват две години, откак най-добрата ми приятелка почина от рак. Все още не мога да я прежаля.
Какво приятелство беше само! Можеше с месеци да не се чуем, но и двете знаехме, че зад гърба си имахме опора, по всяко време на денонощието, когато потрябва, аз или тя ще се явим, за да си помогнем, с каквото можем.
За разлика от нея аз имах семейство, съпруг и двама сина, а нея така и не я попитах защо е сама и кой е този непрокопса- ник, кайто я е оставил сама да се блъска с две деца.
Тя дойде в завода много млада, едва 27 годишна, с двамата си сина и малко багаж, който имаше.
Там се запознахме и така в радости, работа и трудности изкарахме цели 25 години.
Преди две години Лили напусна работа и се затвори в къщи. Никого не допущаше до себе си и всеки опит да се свържа с нея ми беше категорично отказан от нейна страна. Контакт с нея имаха двамата й сина и медицинската сестра, която бяха наели.
Така до преди месец преди да почине.
Беше късно следобед, когато телефонът иззвъня и се обади малкият й син, защото Лили искаше да ме види.
Не можах да я позная - беше останала кожа и кости, трудно говореше, заморяваше се, единствено очите й оставаха все така искрящи и тъжни.
Ще предам целият й монолог дословно.
- Ти никога за 25 години не ме попита защо съм сама и откъде се взеха тези две деца. Сега ще ти отговоря - те са плод на моята единствена и краткотрайна любов.
В Долна Митрополия срещу нас има база за подготовка на летци и както е би трябвало да се случи като всяко младо момиче, се влюбихме до уши с моя пилот. Бурна, страстна любов, естествено сватба и първа бременност.
Каква беше изненадата ми, когато научи за бебето, той побесня, избухна, че не е искал никога деца и ще ми плати всички разходи, за да го махна.
По мълчанието ми разбра, че няма да се съглася.
Не дойде да ме вземе от болницата. Там баща ми пое детето и смотолеви, че съпругът ми е в командировка.
Не дойде поне веднъж да види детето, не се прибираше по цели дни и една вечер си дойде солидно почерпен и в буквалния смисъл на думата ме изнасили.
Забременях и с втория си син и се прибрах при нашите, за да ми помогнат в отглеждането, докато поотръкнат, да могат сами да се грижат за себе си.
Тогава си прибрах багажеца и дойдох в първия завод, който ми се изпречи и там се запознахме.
Знаеш, директорът излезе закръстен и ме устроиха веднага във ведомствено жилище, а аз работех на две, на три места, за да подсигуря децата си, да ги изуча, да им направя сватбите и слава на бога, имам и внучка на четири годинки на моето име.
Аз си отивам, Вили! Когато ми откриха рака, беше вече късно и имах много разсейки. Отказах лъчетерапия и химиотерапия, защото няма смисъл да удължавам агонията си, да изтормозвам и близките си.
Не съжелявам за нищо друго в тоя мой скапан живот, защото така съм си го подредила. Оставям след себе си двама добри синове, подготвени за живота, като всеки от тях има семейство, а скоро и на малкият син ще се роди наследника.
Уморих се, Вили! Искам да си почина, пък и не им трябвам вече, те могат да продължат и сами. След себе си оставям диря, която не е за подминаване.
А сега си върви и знай, че вие двамата ми бяхте най-верните приятели. Сбогом!
Когато излязох навън, малката Лили падна и си ожули крачито, а когато я вдигнах, пълните й със сълзи очи ме гледаха, сякаш ме гледаше моята Лили.
Подир малко се чу нейният детски смях, като смеха и сълзите на малък ангел.
Тази история е истинска и за жалост ракът взема все повече човешки животи.
Виолета Бойчева

Тествай си знанията да видиш накъде си !

https://www.youtube.com/watch?v=z_huc9In5qY&index=49&list=RD3u8zZt8Qr5k
Музика за душата - песен, която рядко се пуща по ефира

Опитай да видиш докъде ти стигат знанията

РАВНОСМЕТКА НА ЕДИН ОБИКНОВЕН ЖИВОТ

Ако някога човек реши да си направи равносметка за изминалите години, то трябва да е когато е навършил най-много 60 години, докато не го хванала склерозата и докато все още може да разсъждава логично и трезво.
Е, аз имам навършени 61 години и време е за равносметка.
Детството ми мина щастливо и безоблачно, макар че родителите ми бяха обикновени работници, но мен и сестра ми не са ни лишавали от нищо: всяка събота или неделя - на кино с парички за сладкарница, почерпка един път в месеца с родителите ни на ресторант.
По наше време дете да не спортува беше рядкост. В училищата имаше спортни секции, кръжоци, занимания, в които и най непохватните бяха обхванати.
Специално при мен натовареността беше много - тренирах баскетбол, играех в младшия състав на театъра в града и не ми оставаше свободно време да мисля за глупости.
Завърших училище и се омъжих. Родих двама сина, здрави и добре възпитани, работливи, всеки със свое семейство и дом и имам и пет внука - две момчета и три момичета.
Радвам се на спокоен живот, а съм и вече пенсионерка.
Преживяла съм не едно и две премеждия, но винаги до мен са били семейството и децата.
Никой не е безгрешен, може би и аз съм правила грешки, но не съжелявам за изминатите си години, защото човек се учи от грешките си, стига да не ги повтаря. Не ме е срам от годините си, защото съм работила повече от 40 години и никога не съм чакала да ми си даде наготово.
Това е моята равносметка набързо за живота ми, без много подробности, преди да ме е хванала склерозата.

Празнично късметче