Понякога си мисля, че ме няма...
Или поне не съм във този свят.
Живея отстрани. И наблюдавам.
И то ми стига, за да се боля.
А се боля от някакви обичания,
които няма на кого да дам.
Преди си мислех, че да бъда ничия
е равно на огромна свобода.
А то отблизо е съвсем като решетка.
Заключена съм в себе-си-затвор.
И упорито шия трънчета по клетката,
за да не влезе никой тук...А кой...
А кой ли би поискал да го пусна
в най-тъмното Далеч на моя свят.
И ставам по-далечна...и замръзвам.
И ми е все едно, че се боля.