Пожелах си те. Откъснах поглед от реалността и се потопих в твоята душа. Изричах името ти в съзнанието си. Кънтеше. Ароматът попиваше в кожата ми. Представях си как разкъсвам дрехите ти и те оставям душевно празен. Но пожелах си да те имам. Ей така. Да гледам запалените свещи късно вечер , да усещам аромата на канела в стаята, а в края на стаята да седиш ти с усмивка и една идея щастие. Понякога ще ти оставям листове с думи, а ти няма да ги виждаш. Ще бъдеш обсебен, побъркан от мисълта за мен, че ще ме търсиш отчаяно из мрачния парк, в който за първи път се усмихнах, взирайки се в теб. Да, ще изчезвам за минута-две, месец-два. Ще се връщам като ураган, понасяйки всичко със себе си, включително и теб. Пожелах си те, но за кратко. Вечността бледнее пред това кратко време. Накрая..ще се върна в реалността и ще гледам празния ти поглед в тълпата, онази безчувствена душа. Ще разкараш усмивката от лицето ми и ще настаниш в сърцето ми името си. Ще бъдеш само онова желание в 00:00.