Цял живот се стремим към живот без страдание и болка, към лек и безгрижен живот... а той, животът, седи, гледа ни и ни се чуди – на упоритостта и наивността, с която препускаме през него, без да виждаме, че колкото повече се стремим към лесното, толкова по-трудно ни става, че колкото по-здраво се вкопчваме в стремежа си да имаме, толкова повече губим, че колкото по-щастливи искаме да ни направят, толкова по-нещастни ставаме... Защо ли?
Може би, защото животът иска да ни покаже нещо, да ни научи на нещо, толкова простичко и ясно, стига да се осмелим да отворим очите си и да го видим.
Може би защото смисълът се крие не в това да имаме или да знаем, а в това да даваме и да бъдем...
И колкото повече даваме и сме, толкова по-щедър е животът към нас на всичко това, което някога съзнателно или не сме търсели вън от себе си.
Да, такъв е животът – загадъчен и непредвидим понякога, но винаги неумолимо справедлив и смислен.
И когато следващия път си зададете въпроса защо все на мен се случва, запитайте се още веднъж: а защо не? И потърсете отговора. Ще се изненадате, когато разберете, че той през цялото време е бил там и ви е чакал търпеливо да го видите, да си спомните защо сте тук и за какво в действителност си заслужава да се борите...