Аз съм, всъщност, добре. Не престанах да вярвам
във онези измислици, дето почват със „Някога...”.
Прекроявам небе. И флиртувам със вятъра.
А просторът е винаги граница на душата ми...
Пък мечтите ли? Боже мой. Те са все безгранични.
За надежда – не питай. Имам я във излишък.
Все така е при мен. Нищо ново. Обичам те.
А когато поискам да те имам – те пиша...
Всеки стих е сълза, измълчана в сърцето ми,
а пък после отронена – като лист във безкрая.
Всяка малка снежинка спряла се във ръцете ми
се превръща в тъга. След това ли?... Не зная.
След това са усмивките, няма начин, така е.
Всяка зима обръща свое ново начало.
И е толкова тихо. Много мое. И вярвам,
че светът ми е приказка. Боядисана в бяло.

Мира Дойчинова - irini