БАЩИНА СТРЯХА

Сгушена под стара липа,
къща белее във здрача,
нещо ме стяга за гърлото,
свидна е, тук съм родена.

Още ни чака, както преди,
запазила в скута си спомени,
където в игри, свободни на воля,
порастнахме в смях и безгрижие.

Сега тук е пусто, няма жива душа,
отдавна ги няма мама и тате,
от обяд да ме чакат на пейката,
да ме прегърнат засмени на прага.

Тихо и тъжно е, сълзите напират,
на портата резето ръждясва,
лозницата гледа надолу наведена,
под стрехата гнездата са празни.

Усещам те мамо, отгоре ме гледаш...
и питаш: Къде са? Как са децата?
Добре са! Но са далече!...
Често се чуваме, пишем си в нета.

Думи не стигат, сълзите се стичат,
поглеждам нагоре и Богу се моля,
за здраве и сили, да ги закриля!
За милост! Боже, пази България!

01.08.2020г.
Павлина Милчева